Поради силната ѝ връзка със Запада бяха избрали за място за сватбата Санта Барбара. Макар че сега двамата живееха на другия бряг, във Вашингтон, повечето приятели и роднини на Лиза все още си бяха тук, така че преместването на събитието в Калифорния беше напълно логично, особено като се имаше предвид, че Пейнтър нямаше роднини: бе останал сирак още съвсем малък и се бе откъснал от индианската част от рода си; единствената му кръвна роднина бе една далечна племенница, която учеше в „Бригам Йънг“ в Юта.
Така оставаха само неколцина гости, които трябваше да прекосят континента — най- приближените на Пейнтър от Сигма. Не че подобно пътуване бе съвсем безпроблемно за тях. Бащата на Грейсън Пиърс, главния полеви командир, потъваше все повече в мъглата на Алцхаймера.
— Казах ли ти, че сутринта се чух с Кат? — попита Лиза, сякаш беше прочела мислите му.
Той поклати глава.
— Успяла е да намери кой да наглежда момичетата. Много е доволна. Всъщност да де — такъв дълъг полет с две малки деца.
Той се усмихна.
— Е, сигурен съм, че Кат и Монк не биха се отказали от почивка от памперси и среднощни хранения.
Катрин Брайънт беше главният специалист по събиране на разузнавателна информация на Сигма и заместник на Пейнтър, неговата пословична дясна ръка. Съпругът ѝ Монк Кокалис бе оперативен агент на Сигма, специалист по съдебна медицина и биотехнологии.
— Като стана дума за памперси и среднощни биберони. — Лиза се облегна на него и преплете пръсти с неговите. — Може да се окаже задача, от която и ние скоро ще се оплакваме.
— Може би.
От леката ѝ въздишка си личеше, че е доловила колебанието в гласа му. Разбира се, бяха разговаряли за деца. Но мечтите са едно, а да погледнеш реалността в очите — съвсем друго.
Тя освободи ръката си.
— Пейнтър.
Рязкото и настоятелно иззвъняване на телефона му я прекъсна и го спаси от обяснения — което беше добре, защото не можеше да обясни неохотата си дори на себе си. Замръзна, когато разпозна сигнала. Лиза не възрази, когато отговори — знаеше, че тази мелодия звучи само при спешни случаи.
Пейнтър вдигна телефона до ухото си.
— Кроу.
— Директоре. — Беше Кат Брайънт. — Имаме неприятности.
За да му се обажда точно сега, значи имаха големи неприятности. Но пък, от друга страна, кога Сигма се бе занимавала с дребни проблеми? Като секретно крило на АИОП, Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната, Сигма се занимаваше с глобални заплахи от научно или технологично естество. Като директор на групата Пейнтър бе подбрал войници от специалните части с различен полеви опит, преминали през обучение по различни научни дисциплини, които да действат като оперативни агенти на АИОП. Щом Сигма се натоварваше с някакъв проблем, той рядко беше незначителен.
Макар че при нормални обстоятелства подобно спешно обаждане щеше да го изправи на нокти, Пейнтър не можеше да не забележи облекчението, което изпита. „Ако трябва да опитвам още сватбени торти или да решавам кой да седне начело на тази или онази маса.“
— Какво има? — попита той Кат и събра сили за отговора.
20:09
— Не, не, не!
Джена наби спирачките и полетя напред, предпазният колан се вряза в гърдите ѝ. Нико се озова от седалката на пода. Докато хъскито скачаше обратно, тя гледаше в огледалото за обратно виждане.
Светът зад нея се бе превърнал в димна черна стена, която неумолимо се спускаше от височините. Трябваше да се махне от курса ѝ, но пътят правеше резки завои и се спускаше на зигзаг към езерото Моно далече долу. Да продължи по него означаваше да потегли обратно към отровния дим. Обърна се в седалката, проследи пътя и видя, че наистина продължава обратно към облака.
Избърса потта, която бе избила на челото ѝ въпреки вечерния хлад.
Нико я гледаше, сякаш ѝ се доверяваше, че ще намери безопасно място.
Но къде?
Включи дългите светлини и се загледа в завоя отпред. Забеляза едва различими следи, които се отделяха от чакъления път и продължаваха през пелин и после борове. Не знаеше накъде водят. Туристи и местни тийнейджъри често проправяха свои незаконни пътеки, за да разпънат палатките си в съседните каньони или да палят лагерни огньове край потоци. Бог ѝ беше свидетел, че самата тя бе гонила предостатъчно нарушители в ролята си на парков рейнджър.
Нямаше друг избор, така че даде газ и се понесе към завоя. Пикапът излетя от пътя и се озова на пътеката. Джена полетя покрай изровените коловози; сякаш всеки винт и болт в колата се мъчеше да изскочи от мястото си. Нико дишаше тежко до нея, беше вирнал уши и гледаше във всички посоки.