— Хайде — задъхано каза Грей и тупна Ковалски по рамото вместо благодаря.
Великанът вдигна картечницата и я подпря на рамото си.
— Както казах, дайте ми истински патрони.
Тръгнаха покрай брега, като внимаваха да не докосват хлъзгавото покритие от водорасли и мъх и гледаха да стоят колкото се може по-далеч от водата.
Грей водеше с вдигната пушка между Стела и Джейсън. Харингтън ги следваше, а Ковалски вървеше последен. Професорът погледна куцащата си дъщеря. Отрязаната лиана все така беше увита около десния ѝ крак. Крачолът на панталона ѝ бе окървавен.
— Не трябва ли да се погрижим за това? — попита Грей.
Харингтън погледна назад. Бяха заобиколили една издадена скала и безумното пиршество във водата не се виждаше.
— Трябва — каза професорът и ги поведе още напред. — Ето там.
Стела седна на една отчупена скална плоча. Баща ѝ внимателно разви лианата, като вадеше от крака ѝ окървавени тръни, дълги по два и половина сантиметра. Освободената лиана се загърчи в ръката на професора, но Харингтън я държеше здраво.
Следвайки инструкциите му, Грей разряза крачола на дъщеря му и оказа първа помощ с антисептик и бинт от малката аптечка, която бяха взели от гондолата.
— Трябва ли да се притесняваме от отрова? — попита той, докато работеше.
— Не. — Харингтън вдигна отрязаната лиана. — Sugox sanguine е просто келп. Само малко по-агресивен.
— Без майтап — обади се Ковалски.
Професорът пристъпи към Джейсън с лианата в ръка.
Хлапето направи крачка назад.
— Стой мирен — каза професорът. — Дай да ти видя лицето.
Джейсън обърна бузата си, върху която имаше черна рана.
Харингтън вдигна гърчещото се растение. От срязания край капеше яркочервена кръв. С растящ ужас Грей впери поглед в тръните.
„Нима това нещо е изсмуквало кръвта на Стела?“
Професорът наклони главата на Джейсън назад и надвеси над раната отрязания край, на който се беше образувала голяма алена капка.
„Какви ги...?“
От раната се подаде тлъста бяла ларва и се протегна към прясната кръв. Професорът я наниза на един трън и изкара тялото ѝ, след което хвърли лианата и нанизания паразит в реката.
С ужасена физиономия Джейсън докосна раната.
— Чувал ли си за мухите месарки? — попита Харингтън.
Джейсън поклати глава. Ако се съдеше по изражението му, не искаше и да чува.
Харингтън въпреки това обясни:
— Cuniculux spinae са подобни паразити. Забиват се дълбоко в тъканите и снасят яйца.
Джейсън пребледня още повече.
— От яйцата се излюпват месоядни ларви, които се разпространяват в приемника. След това от тях.
— Предлагам да приключим с уроците по биология — намеси се Грей, докато помагаше на Стела да се изправи. — Да вървим.
14:32
Джейсън се влачеше до Грей. Вървяха вече близо четирийсет и пет минути, но според преценката му бяха изминали не повече от километър.
„Ако не и по-малко“.
— Още малко — каза Харингтън зад него, но Джейсън не беше сигурен дали наистина е така, или професорът просто се опитва да убеди сам себе си.
Тунелът постепенно се спускаше на неравна серия стъпала с височина не повече от метър. Водопади се стичаха от ниво на ниво и шумът им отекваше в прохода. Акустичните пушки прогонваха повечето по-едри създания, но на всяка крачка нещо се гърчеше, пълзеше или пляскаше около тях. Хапещи насекоми не ги оставяха на мира, без да обръщат внимание на акустичните изстрели.
Сякаш всяка следваща глътка въздух изгаряше повече от предишната.
Всеки следващ метър бе по-труден за изминаване.
Дрехите на Джейсън бяха подгизнали от пот. Усещаше очите си подути и пламнали под очилата.
Единствената утеха бе, че Стела сега вървеше до него и двамата се редуваха да пазят с пушките. Отначало тя или баща ѝ се опитваха да им обясняват на какво се натъкват и назоваваха различните видове, но накрая всичко се сведе до един-единствен въпрос за всяка нова форма на живот.
И Ковалски го зададе.
— Да стреляме ли?
Джейсън погледна напред. Пътят им беше препречен от нещо, което можеше да се оприличи единствено на стадо лишени от пера ему, около двеста индивида. Подобните на птици създания стояха на дълги тънки крака, вероятно еволюирали за газене в езерцата наоколо. Виждаха се и гнезда с покрити с петънца яйца с размерите на грейпфрут.
— Ако се движим бавно, няма да ни закачат — каза Харингтън. — Те нямат естествен страх от хора. Стига да не доближаваме гнездата им, не би трябвало да имаме проблеми.
— А ако все пак ги раздразним? — попита Грей.