— Avex cano имат стаден манталитет. Ще атакуват заедно. Виждате ли кривия нокът отзад на краката им? С него изкормват жертвите си.
— Но като цяло са кротки — каза Стела. — Дори дружелюбни, понякога и любопитни.
И го демонстрира, като пристъпи до едно и протегна ръка. Създанието подскочи към нея и завъртя глава на една страна, после на друга. Едва сега Джейсън забеляза, че то няма очи. Малките ноздри над дългия плосък като гребло клюн се отваряха и затваряха.
Стела протегна още повече ръка и го погали отдолу по човката, при което създанието тихо избуха. Звукът се поде от съседите, подобно на вълните на хвърлено в езерце камъче.
Стела последва звука и поведе, като вървеше с лекота през стадото. Джейсън я последва, омаян както от чудото около себе си, така и от жената, която вървеше пред него.
Недалеч едно създание нагази в близкото езерце, оставяйки след себе си фосфоресцираща диря. Сиянието се излъчваше от гъстата, подобна на желе маса, носеща се по застоялата вода. Създанието загреба слузта с човка.
— Хранят се най-вече с бактериална маса — каза Стела. — Много е хранителна.
— Предпочитам пържола — обади се Ковалски, макар че се взираше гладно в създанията, сякаш се мъчеше да прецени дали на вкус са като пиле.
Минаха благополучно през стадото, което може би стана причина Джейсън да изгуби бдителност.
— Стой! — излая Харингтън.
Джейсън замръзна. Канеше се да прекрачи един камък, когато той запълзя настрани на твърди покрити с хитин крака. Когато нещото се завъртя, Джейсън видя извита опашка с три петнайсетсантиметрови жила. Ако се съдеше по блестящата слуз, която ги покриваше, сигурно бяха отровни.
— Pedex fervens — назова Харингтън отдалечаващото се създание, с което потвърди предположението му.
Или грубо преведено, „горещ крак“.
Стела му махна да продължи.
Джейсън отново закрачи до Грей, но възхищението, което бе изпитвал допреди малко, вече се бе изпарило.
След дълго влачене през следващите стотина метра стигнаха до последното стъпало, с което тунелът излизаше в огромна зала.
— Наричаме я Колизея — каза Стела.
Това бе подценяване.
Слабите им инфрачервени фенери не можеха да достигнат тавана. Стените от двете страни се отдалечаваха и извиваха като протегнати за прегръдка ръце. Реката, покрай която вървяха, се разделяше на хиляди малки потоци и поточета, които превръщаха пода в обширна камениста делта. По-нататък светлините се отразяваха от големи езера, в които се виждаха сенките на по-тъмни острови.
Пред тях вкаменените стволове, които досега бяха редки, образуваха истинска гора. В сравнение с тези дървета гигантските секвои изглеждаха като джуджета; вместо голи стволове дърветата в залата представляваха съвършени каменни копия на истинските растения, с непокътнати клони и клонки, които образуваха грамадни лишени от листа балдахини над главите им.
Намираха се пред вкаменена скулптура на древен свят.
Странни светещи създания се рееха между клоните, вероятно поддържани във въздуха от някакъв вътрешен мехур, пълен с водород или хелий. Приличаха на японски фенери, понесени от ветреца.
Влязоха в огромната зала, като зяпаха във всички посоки. Джейсън беше чел, че под леда на Западна Антарктида са открили траншея, два пъти по-дълбока от Гранд каньон. Това място беше не по-малко внушително.
— Насам — подкани ги Харингтън.
Поведе ги надясно, към широк плитък ръкав на делтата. Водата стигаше до глезените му. Джейсън го последва, като едва ли не стъпваше на пръсти — още изпитваше недоверие към водата тук. Внимаваше за нови опасности, като следваше примера на Стела, която си осветяваше пътя с инфрачервения лъч. Забеляза два реда изпочупени стълбове, дебели като бедрата на Ковалски, които минаваха успоредно на пътя им. Отначало ги помисли за естествени образувания, но редовете бяха прекалено правилни. Вгледа се по-внимателно и установи, че всъщност са остатъци от дървени стълбове, закрепени към пода с покрити с плесен стоманени шипове.
Конструкцията изглеждаше твърде стара, за да е дело на британците.
Стела забеляза какво е привлякло вниманието му и каза:
— Това са подпори за серия стари мостове, които са се разпаднали отдавна.
— Кой ги е построил?
Харингтън ги повика да се приближат. Отговорът — и целта им — беше пред тях. Беше паркиран накриво на един скален провлак насред тъмната делта. Туловището на огромната машина се издигаше на височината на двуетажна сграда върху огромни нови гуми. От едната му страна бяха подпрени няколко блестящи стълби.