Точно сега оценяваше особено тези й качества.
„Не можем да губим повече време“.
И не само заради Джена.
Кат му беше съобщила, че атомната бомба със средна мощност е стигнала района на езерото Моно и я подготвят за взривяване. Преценката ѝ за резултатите бе мрачна. Двеста и шейсет квадратни километра щяха да бъдат изпепелени, а радиацията щеше да порази над хиляда квадратни километра, включително Националния парк Йосемити. Най-лошото бе, че нямаше гаранция, че тази драстична мярка ще унищожи вируса.
Затова Пейнтър се нуждаеше от отговори — и бразилският генетик бе най-голямата им надежда.
— Какво открихте? — попита Пейнтър.
— Съжалявам, че отне толкова време — извини се Кардоза. — ДНК анализът е станал много по-бърз през последните няколко години, но при подобно генетично изследване трябва да се вземат предвид множество дребни детайли. Не исках да направя грешка и да ви насоча към погрешното племе.
Пейнтър постави ръка на рамото му.
— Благодаря, че се съгласихте веднага да ни помогнете.
Ученият кимна сериозно и посочи монитора.
— Вижте това.
На екрана имаше редове от чертички в различни нюанси на сивото. Приличаха на баркод, но този код всъщност представляваше генетичното наследство на пленника.
— Идентифицирах двайсет и два маркера, уникални за местните жители на Северна Бразилия, което по принцип не би помогнало особено, тъй като племената в този район са многобройни и представителите им са разпръснати. Но вижте ето тази последователност. — Той огради с пръст група чертички. — Това е уникална мутация в подгрупа на племето макуси. Един вид племе в племето, ако мога да се изразя така. Тази група е известна с изолацията и инбридинга71 си, както и със странно многото случаи на близнаци.
— И пленникът принадлежи на тази тясно свързана помежду си група?
— Почти сигурно.
Това „почти“ изнерви Пейнтър.
— Колко можете да сте сигурен?
Кардоза нагласи очилата си.
— Деветдесет и девет процента. Може би дори мъничко повече.
Пейнтър прикри усмивката си. Само учен можеше да нарече 99% „почти сигурно“.
— Къде живее това племе? — попита Дрейк и се наведе още повече към екрана.
Кардоза затрака на клавиатурата и зареди топографска карта. На около сто и шейсет километра южно от Боа Виста, дълбоко в джунглата, се появи червена точка.
Пейнтър въздъхна обезсърчено. Трябваше да изминат сериозно разстояние.
— Какво знаете за тази част от джунглата?
Кардоза поклати глава.
— Много малко. Почти невъзможно е да се стигне по суша поради насечения терен. Районът е осеян с пропасти, задръстени с растителност. Малцина са се осмелявали да отидат там.
— Нищо чудно, че в племето има инбридинг — обади се Дрейк.
— Това е сателитна снимка на района. — Кардоза превключи на панорамна снимка от ниска орбита, на която се виждаше гъстата растителност.
Мястото изглеждаше недостъпно. Всичко можеше да се крие под тъмнозелената покривка, но Пейнтър вярваше на инстинкта си.
От всичко прочетено за Кътър беше започнал да си изгражда представа за личността му. Кътър имаше склонност към драматичното и огромно его, което не му позволяваше да заравя главата си в пясъка. дори когато се прави на мъртъв.
— Можете ли да намалите? — попита Пейнтър. Беше си спомнил нещо необичайно на топографската карта.
— Разбира се.
Картината се разшири, за да включи по-голям участък от джунглата. Червената точка на селото се намираше близо до единственото по-значително прекъсване в това изумрудено море. Висока планина се издигаше от гората на юг. Скалите ѝ бяха отвесни и изглеждаха непристъпни. Върхът беше забулен в мъгли.
— Какво е това? — попита Дрейк.
— Тепуи — обясни Кардоза. — Остатък от древна висока равнина. Около издигащите се плата в района има множество митове и легенди, в които се говори за отмъстителни духове и забравени проходи до подземния свят.
Пейнтър се изправи.
„И може би добро място, на което един мъртвец да се върне към живота“.
Дрейк го погледна.
— Това ли е мястото според теб?
— Ако не е, поне е достатъчно близо до селото. Нищо не пречи да скочим на посещение.
„Да скочим“ беше доста подходящ израз.
— Ако не намерим нищо на платото, поне да се надяваме, че някой от селото знае нещо за Кътър Елвс — добави Пейнтър.
— Тогава да тръгваме. — Дрейк се обърна и закрачи бързо към изхода, без дори да благодари на доктор Кардоза.