Пейнтър разбираше припряността на морския пехотинец, но не пропусна да стисне ръката на учения.
— Може би спасихте живота на една млада жена.
Докато бързаше след Дрейк, се молеше това да е истина.
11:38
Джена стоеше на ръба на цивилизацията.
Джунглата се простираше пред нея, изпълнена с бръмчене на насекоми и птичи крясъци, а зад нея двигателят на хеликоптера пукаше, докато изстиваше на поляната.
Двама местни жители, облечени само в мръсни шорти, работеха на ръчната помпа и наливаха гориво от огромни черни цистерни. В другия край на поляната имаше окачени между дърветата хамаци с мрежи против комари. По земята под тях имаше купчини фасове и порнографско списание, вероятно захвърлено набързо при звука на приближаващия хеликоптер. Вонеше на гориво, цигарен дим и изпражнения.
Джена се беше дръпнала в края на поляната да се спаси от вонята. Представи си как ли мирише, когато камуфлажната мрежа покрие тази отходна яма. В момента тя беше махната, но след отлитането на хеликоптера щеше да бъде дръпната отново, за да скрие незаконната б ензино ст анция.
Загледа се нагоре към обедното слънце в невероятно синьото небе. Жегата бе убийствена и избелялата й през зимата кожа вече изгаряше, а ужасяващата влажност влошаваше положението още повече. Джена отиде да се скрие в сянката на едно махагоново дърво и привлече вниманието на пазача към себе си. Пилотът, който държеше автомат на коленете си, я погледна. Похитителите ѝ не си бяха направили труда да я вържат.
„Къде бих могла да отида?“
Дори да се опиташе да избяга, местните познаваха джунглата много по-добре от нея и бързо щяха да я заловят.
Вдиша аромата на джунглата и се помъчи да пропъди ужаса си. Лекият ветрец зашепна в листата и донесе уханието на цветя, влажна пръст и зеленина. Като парков рейнджър тя не можеше да игнорира суровата прелест на това място и чудото на живота във всичките му безбройни форми — от дърветата, издигащи се нагоре към гъстия изумруден балдахин, до шумоленето на няколко маймуни в по-ниските клони и колоната мравки, пълзяща по дървото, което й пазеше сянка. Беше чела, че естествоизпитателят Е. О. Уилсън наброил над двеста вида мравки само на едно дърво в джунглата. Сякаш животът бе твърдо решен да запълни всяка ниша на този великолепен Едем.
Нещо по-едро се раздвижи наблизо и излезе от сенките само на метри от нея и Джена се стресна.
Жената с абаносова коса пристъпи напред. Подобно на мъжете, единственото ѝ облекло се състоеше от кафяви къси панталони, които се сливаха с цвета на кожата ѝ. Носеше лък и колчан стрели на гърба. На раменете си бе метнала убито еленче. Животното беше със сива глава и черни крака, а тялото му бе покрито с червеникавокафява козина. Големите черни очи гледаха изцъклено към джунглата.
Жената — беше навлязла в гората само преди петнайсет минути — мина покрай Джена, без да я удостои с поглед. Остави трупа до хамаците за двамата, които живееха тук. Изглежда, беше излязла на лов не заради месото или кожата, а просто за забавление.
Джена забеляза, че мъжете избягват да я зяпат, макар че гърдите ѝ — които представляваха доста забележителна гледка — бяха голи.
Жената облече блузата си, която бе закачена на един клон, и заговори на пилота с тих спокоен глас. Тъмните ѝ очи се стрелнаха към Джена и обратно към него. Пилотът кимна, извика на двамата местни и им махна да разкарат маркуча.
Явно беше време да продължат.
След минути Джена отново седеше на мястото си отзад. Перките се завъртяха, хеликоптерът се издигна с рев над джунглата под ослепителните лъчи на слънцето и полетя с леко наведен нос над безкрайния зелен балдахин.
Джена се загледа напред.
Далеч на хоризонта се издигаше тъмна сянка.
„Натам ли отиваме?“
Нямаше откъде да знае. Знаеше единствено, че онова, което я чака в края на пътуването, няма да е приятно. Затвори очи и се облегна назад, за да събере кураж за бъдещето. Липсваше ѝ обичайният източник на сила и увереност.
„Нико.“
Но партньорът ѝ в момента водеше своя битка.
08:40
Планините Сиера Невада, Калифорния
Лиза подкара носилката към въздушния шлюз, свързващ нейната лаборатория с ин виво лабораторията. Единственият оцелял плъх се раздвижи в клетката си и се приближи, като мърдаше розовото си носле.
„Съжалявам, но мога да спася само един пътник от потъващия кораб“.
Нико лежеше върху носилката и едва дишаше след леката упойка. Предната му лява лапа бе изпъната и в нея бяха забити иглите на две системи — една с коктейл антивирусни препарати и една с богата на тромбоцити плазма. Системите лежаха на възглавницата до кучето в очакване отново да бъдат закачени за стойката.