Носилката на Нико бе покрита с прозрачен похлупак със собствен източник на кислород, осигуряван от закрепените от долната страна бутилки.
Лиза я вкара във въздушния шлюз, изчака налягането да се изравни и когато светна зелената светлина, кимна на чакащия отвън Едмънд Дент. Той отвори люка и ѝ помогна да изкарат количката в малката заседателна зала в централната част на лабораторния комплекс.
— Трябва да побързаме — каза ѝ тихо. — Нямаме много време.
Наистина нямаха.
Линдал и приятелчетата му бяха отишли да наглеждат пристигането на атомната бомба в планинската база. Всички ядрени специалисти бяха отишли с него и за момент лабораторията бе почти пуста. Останалите тук учени бяха колеги на Едмънд и се бяха съгласили да се правят на слепи. Всички се бяха срещали с Джена, знаеха за отвличането ѝ и за плановете на Линдал да облъчи кучето.
„Но колко ли дълго ще запазят мълчание, ако ги натиснат?“
Едмънд ѝ помогна да откарат носилката до главния въздушен шлюз. От другата страна стоеше на пост морски пехотинец — жена. Едмънд вдигна ръка и жената се обърна, сякаш онова, което правеха, беше съвсем в реда на нещата.
Лиза влезе сама в шлюза — Едмънд оставаше да я покрие. На излизане щеше да саботира шлюза, за да попречи на Линдал да открие веднага, че Нико е изчезнал.
Процесът на обеззаразяване започна. Струите окъпаха костюма и носилката. Последваха ултравиолетови лъчи, после отново струи и въздушно изсушаване. Целият процес продължи двайсет мъчителни минути.
Морската пехотинка поглеждаше от време на време към нея. Лиза избягваше да среща погледа ѝ.
Накрая зелената светлина светна. Лиза влезе в преддверието и съблече предпазния костюм. Дрехите бяха полепнали по всяка гънка на тялото ѝ — беше се изпотила предимно от горещината в костюма, но също и от страх да не я открият. Грабна дръжките на носилката и с известно усилие я изтика в хангара.
— Готово? — попита морската пехотинка.
Лиза кимна.
— Благодаря.
Ефрейтор Сара Джесъп — с кестенява коса и безупречна униформа — беше зачислена като личен адютант на Пейнтър. Беше дошла с отлични препоръки от командира на базата.
— Не бяхте длъжна да го правите — каза Лиза, докато двете изкарваха Нико в огромния хангар.
Жената сви рамене.
— Не нарушавам никакви правила. Директор Кроу беше определен като мой пряк началник. Той устно одобри действията ви. И аз като добър морски пехотинец изпълнявам заповеди. — Все пак се усмихна леко на Лиза. — Освен това имам лабрадор. Ако някой се опита да направи нещо на Бел, горчиво ще съжалява.
Лиза въздъхна дълбоко, благодарна за сътрудничеството ѝ. Ако Джесъп не се бе съгласила и не беше уредила да поеме тази смяна, отмъкването на Нико от лабораторията нямаше да е възможно.
Ефрейтор Джесъп беше улеснила нещата и по друг начин.
— Установих временния карантинен район според инструкциите ви — каза тя. — На място, на което никой няма да помисли да търси.
— Къде?
Отново същата лека усмивка.
— В задната стаичка на параклиса в базата. Капеланът се съгласи да ви покрие и да отпраща нежелани посетители.
— Накарали сте свещеник да лъже?
Усмивката на Джесъп стана по-широка.
— Не се безпокойте, той е от Епископалната църква. И мой приятел. Освен това обича Бел почти колкото мен... и по-добре, ако иска да се ожени за мен. С Бел вървим в комплект.
Лиза чу обичта на младата жена в гласа ѝ и това ѝ напомни за собствените ѝ отложени сватбени приготовления. Изпита още по-остро липсата на Пейнтър и се помъчи да сподави болката в сърцето си.
Остави ефрейтор Джесъп да води — знаеше, че бягството ще им спечели единствено допълнително време. Рано или късно някой щеше да проговори или пък щяха да открият скривалището на Нико. А дори това да не станеше, беше надвиснала по-голяма заплаха — ядрена.
След поредната буря след полунощ Линдал беше насрочил взривяването за вечерта.
Лиза си представи огнената гъба, надвиснала над планините.
Обзе я отчаяние. Някой трябваше да намери начин да спре всичко това преди да е станало твърде късно.
„Но кой... и най-вече как?“
11:43
Рорайма, Бразилия
През последните два часа Кендъл се бе трудил под внимателния поглед на Кътър Елвс в лабораторията му. Двамата бяха облечени в бели предпазни костюми с жълти въздушни маркучи, закрепени към стената.