— Дръж се, приятел.
Теренът стана по-неравен и се наложи да намали скоростта. Въпреки спешното положение не можеше да рискува да счупи ос или да среже гума в някой от острите като бръснач камъни. Погледът ѝ непрекъснато се стрелкаше към огледалото. Зад нея облакът погълна луната.
Беше затаила дъх, уплашена от онова, което предстоеше.
Пътят започна да се изкачва към върха на поредния хълм. Скоростта падна още повече и пикапът направо запълзя. Джена прокле късмета си и помисли дали да не зареже следите, но теренът наоколо бе станал още по-каменист. Никоя посока не изглеждаше по-добра от онази, в която се движеше.
Настъпи газта още по-здраво, подлагайки на върховно изпитание двигателя на пикапа. Накрая теренът отново стана равен. Джена се възползва от това и взе с безразсъдна скорост един завой — и лъчите на фаровете осветиха каменно свлачище, което прекъсваше пътя.
Наби спирачки, но пикапът поднесе по пясъка и камъчетата. Предната броня се удари в една канара и предпазната възглавница се наду, блъсна я в лицето като торба цимент и ѝ изкара въздуха. Ушите ѝ писнаха, но недостатъчно силно, за да не чуе как двигателят се задави и угасна.
Очите й се напълниха със сълзи от болка. Усети вкуса на кръв от сцепена устна.
— Нико...
Нико беше на мястото си, явно невредим.
— Хайде.
Бутна с рамо вратата и едва не падна на земята. Изправи се на треперещите си крака. Миришеше на изгоряло и мазно.
„Дали вече не е късно?“
Обърна се към дима и си представи заека, който бе изскочил от облака и бе умрял в гърчове. Направи няколко крачки — определено несигурни, но не от отрова. „Просто съм замаяна“. Или поне се молеше това да е причината.
— Просто върви — заповяда си тя.
Нико я последва почти с танцова стъпка, вирнал решително дебелата си опашка.
Зад тях плътната димна стена бе започнала да се разкъсва, но въпреки това продължаваше да приближава като някаква всепоглъщаща вълна. Джена разбра, че никога не би могла да ѝ избяга пеша.
Погледна към върха на хълма.
Единствената ѝ надежда.
Върна се при пикапа, извади фенерче и бързо се закатери нагоре, направо през свлачището, като подсвирна на Нико да не се отдалечава. След като преодоля камъните, видя над тях склон с висока трева и бодливи храсти. Откритият терен ѝ позволяваше да се движи по-бързо. Тя спринтира към билото, като следваше подскачащия лъч на фенерчето, изкачваше се все по-високо и по-високо.
Но дали самият хълм беше достатъчно висок?
Задъхана, Джена заповяда на краката си да тичат още по-бързо. Нико тичаше безмълвно до нея, без да обръща внимание на внезапно излитащите птици и разбягващите се зайци.
Накрая стигнаха билото. Едва сега Джена се осмели да погледне през рамо. Видя как димната вълна се разби в склона на хълма, разпълзя се настрани и изпълни околните долини, превръщайки върха на хълма в остров насред отровно море.
Но колко дълго това убежище щеше да остане безопасно?
Избяга още по-надалеч от смъртоносния бряг, към най-високата точка на хълма. Близо до него на фона на звездите се очертаваха резки силуети — рушащи се останки на старо градче призрак — десетина плевни и други постройки. Подобни предни постове от епохата на златната треска имаше на много хълмове. Повечето бяха забравени и не можеха да се открият на картата — с изключение на близкото градче Боди, което бе по-голямо и бе основната забележителност на историческия парк.
Въпреки това тя забърза с радост към мижавото укритие, окуражена от упорито оцелелите през годините стени и покриви. Когато приближи най-близката постройка, извади мобилния си телефон с надеждата, че е достатъчно високо да хване сигнал. Радиостанцията и пикапът ѝ бяха потънали в отровното море и телефонът бе единственото ѝ средство за връзка.
С огромно облекчение видя светещата чертичка.
„Не е кой знае какво, но не мога да се оплаквам“.
Набра диспечерския офис. Задъханият Бил Хауард вдигна веднага.
Макар че връзката беше лоша, тя чу облекчението в гласа на приятеля си.
— Джен, до...е ли си?
— Малко поочукана, но съм добре.
— Какво... прецакало?
Джена преглътна раздразнението си от лошата връзка и заговори по-високо:
— Слушай, Бил. Към теб приближава беда.
Опита се да обясни за експлозията, но връзката беше ужасна.
— Трябва да евакуираш Лий Вининг — каза тя. Вече почти викаше. — Както и всички места за къмпиране.