Караше Ковалски. Обикновено возенето с гиганта в каквото и да било превозно средство бе изнервящо изживяване, но Ковалски имаше най-голям опит в управлението на големи машини и снегомобилът очевидно му харесваше — вече показваше смахнатите си таланти в прекарването на чудовищната машина през трудния терен. Може и да нямаше голям късмет с дамите, но афинитетът му към мощните двигатели определено компенсираше този недостатък.
Захапал димящия остатък от пурата си, Ковалски съсредоточено работеше с лостовете и подкара снегомобила през нападали камъни. Шестнайсетметровата машина се килна, когато грамадните гуми преодоляха една канара.
— Внимавай — предупреди го Грей.
— Не ми трябват съветници от втория ред — измърмори Ковалски. — Иди да видиш още колко ни остава. Забрави за километри на литър. това чудо изминава метри за литър. В най- скоро време ще караме на изпарения.
И за да го докаже, почука с дебелия си пръст по индикатора за гориво. Стрелката приближаваше зловещата червена линия.
„Лошо“.
Макар че животът тук като цяло игнорираше машината, тромавото ѝ преминаване раздвижваше всичко наоколо и напускането на убежището ѝ ставаше още по-рисковано.
След като преодоляха купчината камъни, Грей остави Ковалски да кара и се спусна по късата стълба в трюма — навремето явно разделен на две нива, но някой отдавна го беше изкормил и го бе превърнал в едно голямо помещение. Оригиналните скамейки си стояха от двете страни и стигаха до задната рампа, по която войниците можеха да излизат навън.
Стела и Джейсън седяха един до друг и разговаряха тихо — доколкото можеше да прецени, Стела водеше урок по биология. Грей отиде при Харингтън, който седеше мрачно отсреща, опрял лакти на коленете си и отпуснал глава.
— Професоре, дизелът е на свършване — каза Грей. — Още колко остава до подстанцията?
Харингтън вдигна глава. Лицето му бе изпито и уморено, в очите му се четеше безпокойство. Сякаш се бе състарил с десетилетия по пътя от Нос Ад.
— Не много. Задният изход се намира в другия край на Колизея. Не може да се пропусне.
Нещо изкряска пронизително и се стовари върху снегомобила. По покрива задраскаха нокти — и после всичко затихна.
„Колкото по-скоро стигнем, толкова по-добре“.
Харингтън погледна разтревожено дъщеря си, после се наведе напред, хвана Грей за коляното и прошепна разгорещено:
— Ако нещо стане, ще я изкараш оттук.
— Ще направя всичко по силите си — обеща Грей.
Думите му не утешиха особено професора. За да го разсее, Грей седна до него.
— И какво е правил тук адмирал Бърд?
— Мисля, че е дошъл да търси секретна нацистка база — и вместо нея е намерил това място. Знам със сигурност само, че е пристигнал в Антарктида през четирийсет и шеста, една година след края на Втората световна война. Дошъл е с тринайсет кораба, над двайсет самолета и пет хиляди души.
— Пет хиляди?! Защо толкова много?
— Операцията била наречена Висок скок. Официално била полярно учение, включващо и картографиране на континента, но повечето цели на експедицията били строго секретни. По- късно тя довела до серия атомни взривове. Мисля, че големите клечки, които надзиравали операцията, са се опитали да запушат това място. Говори се, че след експедицията Бърд вече не бил същият. Станал уединен, болнав. Някои приписват промяната на времето, което прекарал на леда, но аз се чудя дали вината не е в това място.
На Грей му бе достатъчно да види измъчените, уплашени очи на Харингтън, за да разбере какво има предвид.
— Може би изобщо не трябваше да откриваме тези пещери — каза професорът. — Може би трябваше да се вслушаме в мъдростта на Дарвин и да оставим тази тайна заровена и недокосната.
— Елате да видите! — изрева Ковалски отгоре.
Тревожният му глас накара всички да скочат и да забързат към предната кабина. Харингтън се отпусна тежко на мястото до водача.
Пред тях се простираше огромна мочурлива местност, осеяна с езерца, потоци и водопади. Гигантската вкаменена гора беше свършила и тук се виждаха само отделни дървета, издигащи се като самотни стражи. От тавана се спускаха сталактити.
Тресавището бе покрито от поле фосфоресцираща тръстика, която осветяваше мрака отвъд обсега на прожекторите. Странни създания се движеха по това зловещо поле. Блатни птици излитаха на ципести криле, подплашени от пристигането на ръмжащото и димящо чудовище. Тромави сенки се мъкнеха тежко между тръстиките. Други създания се разпълзяваха и разбягваха на подскоци по бреговете. През цялото време писъци, крясъци и пронизителни викове бомбардираха стоманената им черупка, сякаш животът тук предизвикваше шумния натрапник, нарушил спокойствието му.