Но не това бе причината Ковалски да ги извика.
Грей зяпна.
„Боже мой...“
През мочурището се движеше стадо огромни зверове, стотина или повече, всеки с размерите на мамут. Придвижваха се предимно на четири крака, макар че от време на време някой се надигаше на два и правеше по няколко крачки като мечка, сякаш се оглеждаше за опасност. Имаха къси израстъци, подобни на закърнели хоботи, с които хващаха тръстиките, изтръгваха ги и ги преживяха бавно и методично.
— Вижте мъха, който расте по хълбоците им — каза Стела.
Грей присви очи. Беше си помислил, че рошавите килими по мускулестите тела са козина. Само че тази козина леко светеше в калейдоскоп от цветове.
— Смятаме, че мъхът е в симбиоза с тези животни, които наричаме Pachycerex ferocis. Телесната температура предизвиква промяна в цвета на светлината и така пахицерексите общуват помежду си.
— Като светулки на поляна — обади се Джейсън и си спечели усмивката на Стела.
Ковалски не беше толкова очарован.
— Само дето тези светулки могат да те стъпчат на пихтия. — Той погледна професора на съседната седалка. — Какво да правим? Безопасно ли е да продължим?
— Карай бавно. Прожекторите вероятно ще ги смутят и ще можем да минем.
За животни, които общуват чрез приглушени светлини, снегомобилът сигурно им крещеше като някакъв лишен от слух и деформиран представител на вида им.
— Досега никога не са ни създавали неприятности — продължи Харингтън. — Но и никога не съм виждал толкова много на едно място. Забелязвали сме отделни малки групи, които ни оставят на мира, особено ако сме ярко осветени.
— Може би сега им е периодът на чифтосване — каза Стела. — И това е мястото за размножаване.
— В такъв случай да се надяваме на някой да не му хрумне да се пробва с нашата обемиста дама — каза Ковалски. — Нямам намерение да умра стъпкан от надървен слон.
— Прави каквото казва професорът — предупреди го Грей. — Продължавай напред, но предпазливо.
Ковалски измърмори нещо под нос и превключи на скорост. Поеха през плитчините, като минаха по широка дъга, за да заобиколят по-дълбоките места. Пахицерексите продължиха по своя път; няколко изсумтяха към тях, сякаш ги укоряваха за грубото натрапничество. Минаха покрай едно животно, което бе достатъчно високо, за да надникне в кабината и да изгледа непознатите вътре.
— Ама че любопитко. Пъха си... носа — отбеляза Ковалски и се огледа в очакване да оценят шегата му по достойнство.
Стела и Джейсън изстенаха.
Грей не откъсваше поглед от огледалото, за да е сигурен, че никое животно не е решило да ги предизвика. Дори якият снегомобил едва ли щеше да оцелее при атака на едно или повече от тези гигантски създания.
Някакъв проблясък привлече вниманието му. Светлината бе много по-ярка от светлината на стадото. Идваше от по-назад, където вкаменената гора беше по-гъста. После зърна други светлини отляво, като две светещи очи. Секунди по-късно светнаха още две.
Пръстите му се вкопчиха в облегалката.
— Имаме си компания.
16:32
„Нищо чудно, че ни отне толкова време да настигнем кучите синове.“
Дилан Райт стоеше зад водача на най-големия транспортьор и се взираше в тресавището и тромавото стадо пахицерекси. Отдясно някакво превозно средство оставяше ярка следа през периферията на светещото стадо, подобно на комета, носеща се над пода на тъмната пещера.
„Значи старият снегомобил на Бърд отново е в движение“.
Явно го бяха поправили след като Дилан и хората му бяха избягали от Нос Ад преди година и половина. Но това нямаше особено значение. Снегомобилът можеше да се движи само по суша и не можеше да се сравнява по скорост и маневреност с транспортьорите амфибии, особено с по-малките.
А и залогът бе в полза на Дилан — трима срещу един.
Освен това имаше числено и огнево превъзходство, вероятно в същото отношение.
Дилан докосна радиостанцията си и се свърза с по-малките транспортьори.
— Маккинън, отдели се надясно. Сюард, ти наляво. Приклещете ги. Аз ще натикам големия звяр в задницата им.
Двамата потвърдиха.
— Давайте! — нареди той, вкусвайки познатата тръпка на лова.
„А сега да приключваме“.
16:33
Джейсън седеше на мястото до Ковалски. Снегомобилът се носеше през тресавището, смазваше тръстиките, разгонваше животните и избягваше по-големите препятствия като тромавите пахицерекси. Огромните зверове се махаха от пътя им с възмутени ревове. Ковалски рязко завиваше наляво и надясно, за да не удари някои от по-бавните — не толкова от загриженост за животните, колкото от страх, че един сблъсък ще нанесе повече поражения на машината, отколкото на дебелокожите създания.