Големият транспортьор изостана. Грей се взираше в отдалечаващите се светлини. Знаеше, че главният неприятел е там.
„Ела ми.“
16:36
Дилан зърна при спуснатата задна врата на снегомобила тъмен силует. Светлината на фаровете разкри фигура, закопчана с колан на седалката и с дълга пушка в ръце. Макар разстоянието да бе твърде голямо, той си спомни мъжа от моторната шейна отпреди двайсет и четири часа, който бе стрелял по самолета му и едва не го беше свалил.
Явно беше същият американец.
„Значи кучият син е оцелял... или поне е стигнал до станцията“.
Изпита уважение. Вече разбираше защо Харингтън все му се изплъзва. Старецът имаше помощник, който бе опитен и компетентен.
Пръстите му напипаха пистолета и се свиха около старата дървена дръжка в очакване на предстоящото предизвикателство.
Когато приближиха мястото на катастрофата, водачът намали. По-малкият транспортьор лежеше преобърнат на една страна в остров от светлина. Веригите още се въртяха безполезно. При сблъсъка изходната рампа се беше отворила. От кабината трещяха изстрели.
Някой още беше жив и се бореше.
И с основание.
Светът на Нос Ад, раздразнен и разгневен от настъпилия хаос, напираше към преобърнатата кабина. Сенки пълзяха и драпаха една върху друга, вероятно привлечени от кръвта на ранените вътре. Един мъж се хвърли срещу тази смъртоносна вълна, като се препъваше и се мъчеше да се отскубне. Нещо грапаво и ракообразно се бе вкопчило в рамото и врата му. Дълги крака се бяха впили в плътта му и не го пускаха.
Беше Сюард, водачът на тази група. Запробива си път през тръстиките към приближаващите светлини, вдигнал умолително ръка.
— Сър? — обади се водачът, който продължаваше да намалява скоростта.
В същия миг огромна тъмна сянка се понесе през светещите върхове на тръстиката, прониза нещастника в ребрата, вдигна го във въздуха и го отнесе.
В разбития транспортьор имаше още трима мъже.
Но стрелбата вече беше спряла.
„Нищо не може да се направи“.
Дилан насочи вниманието си напред и посочи отдалечаващия се снегомобил. Трябваше да изпълни мисията си.
— Продължавай.
16:39
Грей охраняваше с пушката задния отвор. Вратата беше твърде повредена, за да се затвори. Краят на рампата подскачаше и хвърляше искри по камъните зад снегомобила.
Изложената на стихиите кабина бе в огромна опасност. Грей стреляше по всяка сянка, която приближаваше прекалено много, но скоростта на машината заедно с отработените газове и ревящите двигатели си оставаха най-добрата им защита.
Изведнъж през цялата какофония се чу рязко изсвирване.
Ковалски натискаше яростно клаксона на снегомобила.
„Сега пък какво?“
Грей хвърли поглед през рамо. Джейсън и Стела се спускаха по стълбата от горната кабина.
— Ковалски има нужда от теб! — извика Джейсън. — Ние ще пазим тук.
Младата жена застана до Харингтън.
— Ти също трябва да идеш, татко.
— Чакайте. — Професорът беше намерил стар бинокъл от времето на войната и гледаше в мрака. Свали бинокъла и посочи. — Изглежда, Райт се отдалечава.
Грей се обърна и видя, че Харингтън е прав.
Светлините на големия транспортьор се отдалечаваха от снегомобила наляво, навътре в тресавището, обратно към мрака на огромния Колизей.
„Къде отива?“
Харингтън посочи с бинокъла.
— Видях нещо на покрива на транспортьора. Прилича на...
Мощен гръм погълна последните му думи и отекна в пещерата, заглушавайки за момент писъците и крясъците на полуделия живот отвън. Идваше някъде далеч отзад.
След като грохотът утихна, Грей се обърна към Харингтън.
— Това да не бяха противобункерните бомби?
Ужасът стегна гърлото му.
„Нима Райт току-що е срутил входа към тунелите?“
Харингтън се беше облещил — но от друг страх.
— Не. Ако бяха гръмнали те, взривът щеше да е много по-силен. Щеше да разтресе цялата пещерна система.
„Тогава какво?“
Професорът отговори на неизречения въпрос.
— Мисля, че Райт е заложил по-слаби взривове, колкото да пробие дупка през станцията.
— Защо му е да го прави?
Харингтън посочи натам, където беше изчезнал транспортьорът.
— Опитвах се да ти кажа. На покрива на транспортьора имаше голям диск, частично завит с брезент. Мисля, че беше чиния на акустично оръдие. Поне четири пъти по-голямо от онези, които охраняваха станцията.
Грей погледна натам, накъдето се беше насочила машината на Райт, към по-дълбоките части на този изгубен свят.