— Понякога се нужни жертви.
„И ще има още много, както скоро ще научи тази млада жена“.
Даде знак на Рахеи да поведе пленницата, обърна се и тръгна към къщата. Зърна дребно личице да наднича иззад ъгъла. Синът му Йори винаги проявяваше любопитство към непознати. Вината беше негова, защото държеше момчето на практика съвсем изолирано.
Махна му да влиза вътре.
— Искам да видя доктор Хес — настоя жената. — Преди да кажа каквото и да било повече.
Въпреки дръзкото ѝ поведение Кътър знаеше, че Рахеи знае как да я накара да говори за един час, но това нямаше да е необходимо.
Той погледна назад към нея.
— Къде си мислите, че ви водя?
12:48
„Не може да бъде...“
Кендъл се взираше в компютърния екран в основната лаборатория. Едрата фигура на Матео се извисяваше зад него.
След като завърши анализа на генетичния код на Кътър, който бе предназначен за вирусната обвивка, той беше свалил защитния си костюм и се бе върнал при една работна станция във външното помещение.
Беше използвал CRISPR-Cas9 техниката, за да разбие кода на Кътър ген по ген, нуклеотид по нуклеотид. Откри, че кодът е прост — една-единствена нишка РНК, характерна за цяло семейство вируси.
Минималистичният подход подсказваше, че Кътър вероятно е взел обикновен вирус и е добавил кода си в него с помощта на същата техника за хибридизация, която бе използвал и за създаването на химерите си в онази дупка.
Но какъв беше оригиналният вирусен източник?
Задачата не беше трудна за решаване. Пусна кода през програма за идентифициране и откри 94% сходство с обикновения норовирус. Гадинката беше истинска напаст за пътническите кораби и местата, където се събираха много хора. Това бе един от най- заразните вируси в природата — само двайсетина частици бяха достатъчни да инфектират човек. Можеше да се предава чрез телесни течности, по въздуха или просто при контакт със заразена повърхност.
Ако искаш да създадеш универсален заразен организъм, норовирусът беше добър избор. Недостатъкът му бе, че той бе много чувствителен към дезинфектанти, белини и разтворители, така че борбата с него бе лесна.
„Но ако вирусът е затворен в моята обвивка, нищо не би могло да го спре“.
Въпреки това норовирусът по принцип не бе смъртоносен, особено ако е засегнал здрави индивиди. Предизвикваше само грипни симптоми. Така че това пораждаше по-голяма тревога.
„Какво е добавил Кътър?
Какво представляват другите шест процента от кода?“
Останалият материал изглеждаше повторение на специфичен ген за производство на белтък. За да разбере за какъв точно белтък става дума, Кендъл пусна резултатите през моделираща програма, която превръщаше кода в серия аминокиселини, и от тази верига компютърът създаваше триизмерен модел на окончателния белтък.
Сега Кендъл гледаше как моделът бавно се върти на екрана.
Макар нагънатата форма да бе леко променена, той все пак я разпозна. Предположението му се потвърди от програмата за съпоставяне.
„Боже мой, Кътър, какво си замислил?“
Сякаш призован от тази мисъл, Кътър отвори вратата на лабораторията и влезе. Съпровождаха го две жени. Едната беше съпругата му — или поне така изглеждаше, но нещо в нея беше различно. Нямаше я онази страстна съблазнителност, нито пък неизреченото привличане, което беше доловил между двамата.
И тогава си спомни необичайната аномалия в племето и му просветна.
Това беше близначката — другата сестра на Матео. Реакцията на мъжа с белега потвърди заключението му — тя бе много по-различна, отколкото при срещата с Ашуу. Матео срещна само за миг погледа на сестра си, изглеждаше странно изнервен и уплашен.
Преди Кендъл да разбере защо, втората жена пристъпи напред. По дрехите и поведението ѝ личеше, че е американка. В нея имаше нещо странно познато, сякаш са се виждали и преди, но не можеше да каже къде и кога.
Кътър ги представи.
— Кендъл, това е балдъзата ми Рахеи. А тази красива млада дама до мен е от твоята гора. Калифорнийски парков рейнджър. Госпожица Джена Бек.
Кендъл примигна изненадано. Вече се сещаше. Наистина беше срещнал за кратко младата жена в Лий Вининг, на чаша кафе в „Боди Майк“. Интересуваше се от изследванията му на езерото. Объркан, той се помъчи да разбере какво става.
„Какво търси тя тук?“
Ако се съдеше по гнева на лицето ѝ и скованата ѝ стойка, тя не беше съучастничка във всичко това.
Джена пристъпи към него и докосна загрижено лакътя му.
— Добре ли сте, доктор Хес?