Ужасът сви стомаха ѝ на топка.
— Значи... значи вече сте го изпробвали върху хора? — попита Джена; очакваше Кътър да се опита да оправдае чудовищното си деяние.
Вместо това той отговори напълно спокойно:
— Задълбочено, мила моя. Много задълбочено.
Кендъл докосна ръката на Джена.
— Съжалявам.
Кътър се обърна към Рахеи.
— Отведи госпожица Бек в една от опитните клетки. Долу на ниво Черно.
Устните на жената се разтеглиха в мрачна усмивка на задоволство — първата по-силна емоция от нейна страна.
Това уплаши Джена повече от всичко друго.
Рахеи я сграбчи за ръката и я поведе, като подбра друг местен до вратата, който носеше автомат на рамо. Джена забеляза, че оръжието има жълт U-образен прът, стърчащ пред дулото като байонет, с оголени медни жици на върховете.
Разпозна го.
„Електрически остен“.
Опита се да стои колкото се може по-далеч от оръжието, докато Рахеи я извеждаше от лабораторията. Поведоха я по дълъг тунел, който сякаш минаваше през каменното сърце на планината. Минаха през тежката метална врата в края и отново се озоваха навън.
Джена вдигна ръка да предпази очите си от слънцето, което беше точно над нея и осветяваше гърлото на огромната дупка. Някой я беше превърнал в серия терасирани градини. Зеленият балдахин на дъното отразяваше слънчевата светлина. Всяко ниво представляваше ограден пояс, свързан с останалите със спирален път, изсечен в скалата.
Рахеи я бутна към стълбата, водеща от стоманената площадка към пътя. Долу чакаше закрита количка за голф. Джена беше принудена да седне отзад с Рахеи, а въоръженият страж зае мястото до шофьора.
След като всички се настаниха, електрическият двигател замърка и количката се спусна по рампата. Минаха през няколко портала, които се отваряха сами пред тях, вероятно в отговор на някакъв чип в колата.
Отначало Джена не видя в градините нищо необичайно, но след няколко нива започна да забелязва странности. Макар да не беше много запозната с живота в екваториалните джунгли, някои от растенията и животните сякаш не бяха от този свят. Отначало признаците бяха едва доловими — пчели колкото орехи, стена от черни орхидеи, чиито венчелистчета се отваряха и затваряха, боа джудже, която изпълзя в малко езерце — имаше хриле!
Колкото по-надолу слизаха, толкова по-големи и ненормални ставаха създанията. Над пътя имаше надвиснал тънък клон, от който висяха плъхове на ивици, хванали се за клона с опашки, подобни на опашките на опосум. Докато чакаха един портал да се отвори, някакво пълзящо растение изстреля по тях тръни, които отскочиха от колата. Малко по-нататък подплашиха ято огромни амазонски папагали, които полетяха във въздуха в замайващ калейдоскоп от разноцветни пера.
Един от папагалите се издигна твърде високо и внезапно пропадна като камък няколко метра надолу, преди да дойде на себе си и отново да разпери криле, за да се върне при другите.
Джена погледна нагоре. Дали Кътър не използваше чипове, които държаха всяко създание в определено ниво? Замисли се върху тази възможност — хващаше се за всичко, което можеше да ангажира ума ѝ и да пропъди обзелия я ужас.
Количката продължаваше да се спуска и въздухът ставаше все по-топъл и влажен. По челото и гърба ѝ изби пот.
Погледна с копнеж нагоре към далечния ръб на дупката. Доколкото можеше да прецени, вече бяха на километър и половина под повърхността.
„Никога няма да изляза оттук“.
Най-сетне стигнаха гората на дъното, заемаща площ най-малко осем хектара, минаха през последния портал и се спуснаха през зеления балдахин.
„Добре дошла на ниво Черно“.
Но какво имаше тук долу?
Колкото по-надолу се спускаха, толкова по-тъмно ставаше. Ярката слънчева светлина се смени с приглушен зелен сумрак. Когато очите ѝ свикнаха, Джена видя светещи с мека светлина гъби, растящи по стволовете на дърветата. Малки езерца и поточета отразяваха слабата светлина. От двете страни на чакъления път, водещ към джунглата, растяха гъсти папрати с огромни листа.
Количката стигна до пътя и продължи към гората. Предните фарове се включиха.
На по-ярката светлина Джена се опита да надникне през гъстата растителност, но не видя много. От време на време бронята докосваше някоя папрат и листата ѝ се отдръпваха и свиваха и откриваха по-добър изглед навътре към джунглата.
Където се виждаше все същото.