— Моля те, не го прави — каза Кендъл.
Рахеи се отдалечи с двамата мъже, които зорко следяха джунглата с готови за действие оръжия и остени. Всички бързо се качиха в количката за голф, обърнаха и поеха по пътя, по който бяха дошли.
— Защо я закара там долу? — попита Кендъл. — Защо я оставяш сама?
— О, изобщо не е сама.
Сякаш за да докаже думите му, нещо мина пред камерата, но прекалено бързо, та Кендъл да успее да различи нещо друго освен огромни криви нокти и рошава козина. Въпреки това разпозна вида и възкликна ужасено:
— Не си...
Кътър сви рамене.
— Беше ранен експеримент, основан на твоя сценарий за запазване на видовете. „Възкресяване“ беше думата, която използваше, доколкото си спомням. Проста работа. Вземаш вече съществуващ вид, променяш генетичния му код с MAGE и CAGE техниките и възкресяваш древния му прародител.
Кендъл знаеше, че теоретично това е възможно, че лаборатории по цял свят се опитват да постигнат точно тази цел и че най-вероятно ще успеят през следващите няколко години. Мнозина вече търсеха начин да възкресят мамутите от ДНК на слонове, други се опитваха да съживят изчезналите странстващи гълъби от близките им роднини, а трети се мъчеха да получат отдавна измрелия зубър от генетичния код на съвременните говеда. Тези начинания имаха различни имена: „Съживяване и възстановяване“, „Проект Уруз“, дори един с подходящото название „Проект Лазар“, чиято цел бе възкресяването на австралийска жаба, раждаща през устата.
„Но това, което е постигнал Кътър тук.“
— Не можеш да я оставиш там — настоя той.
— Засега е в безопасност зад решетките с електричество. Ще ѝ дадем още половин час, така че инфекцията да я превърне в нещо по-просто. Тогава ще видиш какъв ще бъде този нов свят за човечеството, когато видът ни е лишен от злокачествения си разум.
Кендъл усещаше как сълзите напират в очите му. Това чудовище щеше да го принуди да гледа какво става с Джена.
— Ти обаче можеш да спреш всичко това — настоя Кътър. — Просто ми кажи името на КНК вида, който носи генетичния ключ за твоята вирусна обвивка. Едно име и край на всичко това. Нататък ще се оправя сам.
Кендъл знаеше, че Кътър ще разплете пъзела, ако се сдобие с последното парче информация.
— Не се бави много. — Кътър махна към екрана. — Имам средство, което да спре онова, което измъчва госпожица Бек, но то трябва да бъде приложено в рамките на един час, или пораженията ще останат трайни.
— Имаш лекарство? — попита Кендъл и преглътна.
— Точно така. — Той погледна към големия хладилник в дъното на лабораторията. — Белтък, който е огледален образ на онзи, който създадох. Способен е да възстанови нанесените от приона поражения, но както казах, времето е ограничено. След определен срок за госпожица Бек няма да има връщане назад.
Кендъл обаче имаше една по-голяма грижа от младата паркова рейнджърка.
— И ако ти дам името, ще ми кажеш как да спра заразата в Калифорния.
Кътър потърка престорено брадичка.
— Аз съм човек на думата си. Такава беше първоначалната ми оферта. Но това бе преди пристигането на госпожица Бек.
— Какво искаш да кажеш?
— Кажи ми онова, което искам, и ще те оставя да избираш. Мога или да те науча как да заличиш ужаса, излязъл на свобода от лабораторията ти. или да спася госпожица Бек. Но не и двете.
Кендъл впери поглед в екрана. Знаеше, че в крайна сметка ще трябва да каже истината на Кътър. Така или иначе кучият син щеше да изтръгне информацията от него.
Обърна се към Кътър и каза със задавен глас:
— Ще ти трябва кръвта на един от антарктическите видове.
— Кой по-точно?
— Volitox ignis.
Този път Кътър го погледна наистина замислено.
— Огнените змиорки. Наистина тежка задача. Трябва да се обадя, преди да е станало твърде късно. Май прибързах с плановете си.
И понечи да се обърне.
— Кътър, ти обеща!
Кътър спря.
— Разбира се, извинявай. Кой цяр искаш? Този за госпожица Бек... или за света?
Кендъл отново погледна екрана и дребната жена, свила се в клетката. В същото време си представи унищожението, разпространяващо се през планините на Калифорния.
„Съжалявам, Джена“.
Обърна се към Кътър.
— Как да убия творението си?
— Решението е съвсем просто. Не си ли се запитвал защо онази биосфера под Антарктида така и не се е разпространила по света? Несъмнено през миналото е имало пробиви, някои групи са се измъквали. Но никога пълно освобождаване. Подозирам, че за целта е необходимо индивидите да са много повече.