„Все пак, когато става въпрос за това адско място, никога не можеш да си достатъчно внимателен“ — помисли си той и пак погледна към преносимото акустично оръдие.
— Сър! — извика един от хората му и посочи две светлини в далечината.
Екипът на Маккинън се връщаше.
„Най-сетне“.
— Щом дойдат, започвате да прибирате всичко — каза той. — Дръжте канала открит, ако ми се наложи да се свържа с вас.
Всичко тук беше уредено и Дилан потегли. Все пак нещо го човъркаше, държеше го по- напрегнат от обикновено. След като извървя петдесетина метра покрай реката, която изтичаше от Колизея, той погледна назад към светлините на работната площадка — и към другите две, които още прекосяваха пещерата.
Маккинън беше докладвал за успешната засада срещу снегомобила на Харингтън. Като прилежен войник шотландецът бе излязъл, за да се увери, че няма оцелели. Но след това Дилан не бе получавал други новини от заместника си.
Разсеян от неочакваното обаждане от Южна Америка, не се бе замислил върху това. Но сега.
Представи си онзи съобразителен американец, стрелящ от задната врата на снегомобила.
— Стойте — каза Дилан. Извади радиостанцията и набра канала на Маккинън. — Райт. Маккинън, какво е положението при теб?
Изчака трийсет секунди и повтори въпроса.
Пак нищо.
Въздъхна тежко и се свърза с работната площадка. Отговориха му незабавно.
— Сър?
— Оръдието сглобено ли е?
— Всичко е готово.
— Опитвайте се да се свържете с Маккинън. Ако не отговори, когато транспортьорът му стигне на трийсет метра от вас, активирайте оръдието.
— Но това ще...
— Направете го. Щом спрат, изключете оръдието и тръгнете въоръжени да обезопасите транспортьора.
— Слушам, сър.
Дилан свали радиостанцията.
„Дотук с изненадите“.
По сочи напред и каза:
— Хайде сега да си хванем един волитокс.
17:43
Грей се взираше през бинокъла за нощно виждане към мъжете, работещи върху голямата чиния на акустичното оръдие. Преброи деветима. Преди малко Дилан бе взел други двама и бе тръгнал навътре в пещерната система.
„Лоши шансове... дори с елемента на изненада на наша страна“.
— Готов? — попита високо, за да надвика двигателя.
Ковалски караше ръмжащия транспортьор. Беше се научил да управлява майсторски за краткото време, което им бе нужно да пресекат огромната пещера.
— По-готов няма как да съм. — Гигантът потупа картечницата в скута си, сякаш за да се увери, че си е на мястото.
Грей стисна акустичната пушка, чиято батерия бе почти изтощена от толкова много използване.
Радиостанцията на таблото отново изпращя.
— Докладвай, Маккинън. Ако комуникацията не работи, примигни с фарове, ако ме чуваш!
Ковалски го погледна.
Трето обаждане за три минути.
— Не го прави — каза Грей. — Така само ще засилим подозренията им.
Бившите британски командоси може и да си мислеха, че транспортьорът е изгубил средствата си за връзка — все пак се случваше антените да излязат от строя по време на битка, — но Грей подозираше, че последното обаждане е еквивалент на хвърляне на стръв. Би било крайно необичайно оборудването им да приема обаждания, но да не може да предава.
„Засега по-добре да се правим на глухи и тъпи“.
— Стават неспокойни — отбеляза Ковалски.
Нямаха друг избор освен да продължат мълчаливо, затаили дъх, в очакване на неизбежното.
И тогава се случи.
Светът експлодира, закрещя към тях с такава сила, че предното стъкло започна да вибрира. Грей имаше чувството, че забиват в ушите му ледени шипове. Периферното му зрение се стесни. В гърлото му се надигна жлъч.
Светът от другата страна на тресящите се прозорци сякаш се взриви. Създания се втурнаха да бягат от какофонията. Други изскочиха от скривалищата си, пълзяха, подскачаха. Огромен пахицерекс се понесе с грохот покрай тях, но се превърна в размазано петно, защото очите на Грей започнаха да се пълнят със сълзи. Вече не можеше да различава подробностите, виждаше само вълната, бягаща от акустичния удар.
„Не издържам...“
До него Ковалски клюмна над кормилото.
Останал без водач, транспортьорът намали и спря.
Грей падна настрани. Една последна тревога го преследваше, докато светът потъваше в мрак около него.
Тревога не за себе си, а за другите.