„Джейсън, дано да си стигнал онази подстанция“.
17:44
„Спри...“
Джейсън висеше по средата на стената, преметнал ръка през забитата в скалата скоба. Другата ръка обгръщаше главата му в опит да блокира звука и да не позволи на черепа му да се разцепи. По горната му устна се стичаха сополи, примесени със сълзи.
В далечината блестеше ярка звезда, бележеща лагера на Дилан Райт. Докато се изкачваше, Джейсън често бе поглеждал натам, разтревожен, че британците ще приключат с работата си и ще активират акустичното оръдие преди групата му да стигне до изолираната подстанция.
И преди секунди най-лошите му страхове се сбъднаха.
Долу в пещерата светеше и една по-малка звезда — транспортьорът, овладян от Грей. По време на изкачването Джейсън бе наблюдавал бавното му движение, но сега видя, че е спрял. Дори не можеше да си представи силата на акустичния залп на такова малко разстояние.
Трябваше да напрегне всичките си сили, за да погледне нагоре. Стела и баща ѝ бяха на метри над него. На колана на професора висеше фенерче. След като акустичната пушка се изтощи, то бе единственият им източник на светлина. Стела го беше намерила в раницата си и го бе дала на баща си, за да вижда по-добре скобите на стълбата.
Това беше грешка.
Звукът спря така внезапно, както беше започнал. Хванат неподготвен, Джейсън се подхлъзна и за един изправящ косата миг увисна над пропастта. Задъхан, той отново намери опора и се вкопчи с две ръце в скобата. Сякаш звукът го бе приковал към стената, а след замлъкването му тялото му беше отскочило назад.
Знаеше, че това е само илюзия на претоварените му сетива, но въпреки това остана вкопчен в скобата още няколко секунди, преди да погледне нагоре.
Стела го гледаше, осветена от фенерчето на баща си.
— Добре съм — каза той. Ушите му още пищяха и той отговаряше само на загрижената ѝ физиономия.
Нещо профуча над нея покрай стената.
Хастакс.
Създанието все още бе в паника от шума и се хвърли към най-близката си цел, дразнещата ярка светлина, нахлула в територията му. Полетя надолу и перна професора — достатъчно силно, за да го изхвърли от скобите.
Джейсън гледаше като на забавен кадър как бащата на Стела се преметна без нито звук покрай него и изчезна в мрака, подобно на падаща звезда.
Стела извика от мъка и протегна ръка, сякаш беше готова да скочи след баща си.
— Стой! Аз ще сляза! — Започна да се спуска бързо, макар че не таеше надежди. — Съжалявам, Стела, но трябва да стигнеш до станцията. Взриви бомбите.
Но дали вече не беше късно?
Бърз поглед надолу му показа, че миграцията вече е в ход, осветена от отделни петна биолуминесценция. Създанията бягаха от източника на звука. Дори този краткотраен удар можеше да има ужасни последици. Паниката тук неизбежно щеше да се предаде нататък и да се усили в дългия тунел към изхода като лавина.
Джейсън погледна към далечните светлини на лагера на Райт. Едно беше сигурно. „Този удар няма да е единственият“. С всяко изсвирване на онзи рог паниката щеше да се засилва. Ако изходът не се запечаташе, светът горе беше обречен.
— Чакай! — извика през сълзи Стела. — Не мога.
Джейсън нямаше време за спорове.
— Трябва!
— Чуй ме, по дяволите!
Той спря и погледна към нея.
— Аз... не знам кода — изплака тя. — Само баща ми го знае.
Джейсън не беше помислил за такава възможност. Беше приел, че тя също знае паролата. Погледна надолу към малката светла точка в подножието на стълбата. Затвори очи за момент, за да се успокои, после ги отвори.
— Въпреки това продължавай нагоре. Приготви каквото има да се приготвя. Ще дойда колкото се може по-скоро.
— Добре — с тих треперещ глас каза тя.
„Добре“.
Стела нямаше какво да направи горе, но Джейсън не искаше да вижда баща си — не и в състоянието, в което очакваше да го намери.
Забърза надолу, като се молеше баща ѝ да е все още жив.
29.
30 април, 13:45
Рорайма, Бразилия
Джена отскочи. Писъкът замря в гърлото ѝ, докато се мъчеше да проумее какво се е приземило пред нея. Кльощаво момче на десет или единайсет, с черна коса и ярки сини очи. Беше босо, по къси панталони, тениска и елек за сафари.
Момчето я сграбчи за ръката и я дръпна да го последва.
— Ела...
В другата си ръка държеше дълъг жълт остен.
Насочи остена към гигантската папрат, която отново бе започнала да развива листата си и да скрива огромния звяр от другата страна.