Кендъл се канеше да се върне към бележките, когато някакво движение привлече вниманието му към екрана. Джена се беше върнала и стоеше с гръб към клетките — но вече не беше сама.
Някакво момче, въоръжено с остен, държеше ръката ѝ.
Кътър се наведе към монитора.
— Йори...
Ашуу забърза напред, видя екрана и ахна уплашено.
Кътър се обърна, сграбчи я за раменете и нежно, но твърдо я побутна към Матео.
— Стой тук, mon amour. Ще доведа момчето.
Кендъл продължаваше да се взира в екрана. Видя някаква голяма тъмна сянка да излиза на поляната. Каквото и да бе, създанието остана в периферията, но Кендъл предположи, че е същото, което бе зърнал по-рано. Представи си ноктите, рошавата тъмна козина.
„Мегатерий“.
Същество от последната ледена епоха.
— Вижте! — извика той и привлече вниманието на другите обратно към екрана.
Кътър приближи, погледна монитора и изруга.
Още сенки се движеха по края на поляната.
— Няма начин да стигнеш навреме — каза Кендъл. — Погледни обаче Джена. Виж я какво прави.
13:49
„Хайде.“
Джена гледаше камерата. Беше закрепена високо на едно дърво, насочена към поляната. От самото начало знаеше, че я наблюдават. За щастие, момчето знаеше къде се намира камерата.
Сега тя се взираше в обектива и сочеше с едната си ръка клетките, а с другата правеше движение, сякаш си прерязва гърлото.
„Изключете проклетото електричество“.
— Зелено! — извика момчето.
„Най-после“.
Обърна се към клетката. Имаха две възможности — да се скрият вътре с надеждата, че някой ще пусне отново тока. или да поемат по пътя на момчето през дърветата.
Изборът не бе труден.
Погледна мегатерия. Звярът беше наполовина на поляната, наполовина в гората и се колебаеше. Джена си помисли как се беше изправил в целия си четириметров ръст, спомни си дългите четирийсет и пет сантиметра нокти. Нямаше намерение да повери живота си — или живота на момчето — на тънките стоманени пръчки, независимо дали по тях тече ток, или не.
А и този ленивец не беше единственият, от който трябваше да се страхуват.
Беше успяла да зърне най-малко още четири.
Тя посочи покрива на клетката.
— Качвай се.
Йори ѝ даде остена и се покатери като маймуна по решетката. Щом се озова горе, Джена му върна оръжието. Йори приклекна да я прикрива, насочил включения остен към мегатерия на поляната.
Джена се хвана, постави крак на първата напречна пръчка — и видя как един ленивец изскочи от гората от другата страна на клетките и се понесе към нея.
Осъзна грешката си.
Не страхът беше задържал глутницата.
Зверовете бяха чакали електричеството да бъде изключено без вероятност да го включат отново, като използваха момчето като индикатор. Знаеха, че докато то е горе, могат да атакуват без страх, че токът ще ги удари.
— Йори! Скачай!
Джена отвори вратата миг преди ленивецът да удари клетката от другата страна. Претърколи се вътре и затръшна вратата. Йори подскочи нагоре, хвана се за един клон и се покатери майсторски на него.
Долу ленивецът удари трите клетки и ги разтресе. Звярът изрева, ноктите му сграбчиха горния ръб, за да преобърнат клетките. Ако те паднеха с вратите надолу, Джена щеше да остане в капан.
— Джена!
Йори протегна ръка надолу и пусна остена. Вместо да мине между пръчките, той падна накриво и се затъркаля по наклонената стена, като се озова точно между лапите на гиганта. Джена се хвърли към него, сграбчи дръжката, насочи върха към гигантския ленивец и го смушка в подмишницата, където имаше най-малко козина. Контактните върхове засъскаха по кожата му.
Мегатерият изрева, дръпна се назад и клетката се изправи. Създанието се обърна настрани и се отпусна на четири лапи, облиза нараненото място и се отдалечи.
Джена отново изскочи от клетката и размаха остена, като се мъчеше да обхване цялата поляна.
Мегатерият, който още беше на поляната, я изгледа свирепо, оголил зъби, но след малко също се оттегли в сенките. В очите му се четеше ярост, обещание, че това не е свършило.
Джена се възползва от моментното затишие да се покатери по вратата на покрива на клетката и да скочи на клона при Йори.
— Следвай ме — каза момчето. — Много внимателно.
Йори я поведе нагоре в зеления балдахин от яките клони към по-тънки, които се огъваха под тежестта му. След като прецени, че са достатъчно високо, продължи по маршрут към далечния портал на това ниво. Джена си помисли, че момчето явно има някакъв начин да мине през него.