„А после какво? — запита се тя. — Пак ще си остана затворена на този остров в небето. докато вирусът разяжда съзнанието ми“.
Засега пропъди тези мисли. Всяко нещо с времето си.
Йори следваше път, който очевидно му беше познат — знаеше кои клони са достатъчно близки, за да се прехвърля от дърво на дърво, и по кой мо ст от лиани да мине, като се държи за тях. Продължиха напред през зеленината.
— Не! — предупреди я Йори и я спря да не направи лесния скок до следващото махагоново дърво. Посочи едно гнездо от другата страна на ствола. — Оси.
Джена кимна. Не беше в настроение да я жилят.
Йори я поведе по по-труден път, но тя продължи да гледа. Малка лястовица се стрелна между клоните и приближи прекалено до бръмчащото гнездо от клечки и кал. От него излетя рояк и се нахвърли върху нея. С всяко ужилване полетът ѝ ставаше все по-хаотичен, докато не падна на земята, облепена от насекомите.
— Отровни ли са? — обърна се Джена към Йори, който беше забелязал вниманието ѝ.
— Не. — Той продължи по гъстата мрежа от лиани, като балансираше с разперени настрани ръце. — Жилят с... — Не успя да се сети за думата и накрая се потърка по корема. — Сокове, които стопяват храна.
Джена погледна по-предпазливо гнездото.
„Храносмилателни сокове“.
Значи жилата им произвеждаха вещества, подобни на отровата на паяк.
— Изяждат те отвътре — каза Йори, сякаш това бе нещо съвсем нормално.
Продължиха мълчаливо още двайсетина метра, придружени единствено от песента на птици и крясъка на папагали от по-горното ниво на тази градина. После Джена чу тихо мяукане, което идваше някъде отляво. Жалният вик привлече вниманието ѝ.
— Не — отново я предупреди Йори. — Опасно е.
Искаше ѝ се да го послуша, но звукът идваше отблизо, от съседното дърво. Джена се прехвърли от другата страна на ствола и побутна един клон, за да го махне от лицето си.
Отне ѝ доста време да различи източника на тихия плач. От отсрещните клони висеше мрежа от лиани. Зърна едва доловимо движение, някакъв пухкав крайник колкото ръката на дете, който я приканваше, умоляваше я. Закривени нокти се подаваха и скриваха, повече от болка, отколкото съзнателно. Джена проследи с поглед ръката до тялото с големината на мече, уловено в лианите. Дори от това разстояние виждаше тръните, капките алена кръв. Тялото се размърда и лианите се стегнаха, изтръгвайки още един писък от малкото създание.
Сърцето я заболя от гледката.
Йори дръпна ръката ѝ и клонът, който държеше, се върна на мястото си.
— Законът на джунглата — каза той.
Личеше си, че се опитва да го каже храбро, сякаш искаше да ѝ покаже някакъв урок, който е научил, но въпреки това изглеждаше натъжен.
Той продължи напред, за да я накара да го последва.
— Защо ми помогна? — извика тя след него. — Защо наруши закона на джунглата заради мен?
Йори спря и се обърна. Погледна я, после погледна ръцете си и се извърна.
— Ти си красива. Законът на джунглата. — Поклати глава. — Не е за теб.
И с тези мъдри думи продължи нататък.
13:55
Кътър се втурна през люка на дупката, следван от двама въоръжени мъже. Беше наредил да го чакат две коли. В едната имаше още четирима въоръжени макуси. Пред втората стоеше балдъзата му.
Рахеи го изгледа свирепо, сякаш вината бе негова. Макар да бе студенокръвна като змия, тя обичаше Йори. Само момчето можеше да събуди известна топлина в нея, но тази обич можеше да стане и жестока, да я превърне в лъвица, защитаваща малкото си.
Все пак сега Кътър бе доволен от това.
Скочиха в електрическите коли и се понесоха надолу, като едва изчакваха порталите на нивата да се отворят.
Кътър не можеше да изтрие от паметта си как синът му изчезва в онези мрачни дървета, в онзи хабитат, който бе опасен като света, който щеше да дойде. „Какво си мислех, като разпалих любопитството му към живота, който създадох?“
Знаеше, че отчасти го беше направил от гордост, от желание да види уважението и благоговението на още детското му лице. Това бе цялата награда, която искаше за цялата си работа и амбиции. Имаше публика от един-единствен човек и това му беше достатъчно, особено щом зрителят беше Йори.
Започна да се задъхва от нарастващото напрежение и страх. Рахеи явно го усети, защото сграбчи коляното му и впи пръсти като ножове, за да му каже мълчаливо да се държи.
Заради Йори.
Накрая стигнаха последния портал и двете коли спряха от другата страна.
— Оставете отворено — каза Кътър, докато слизаше. — Ако Йори е ранен, не искам да губим нито секунда.