Пейнтър погледна към забулената в дим къща. Трябваше да започнат търсенето с нея.
„Щом има пушек, трябва да има и огън“.
Затича приведен към отворената врата. Морските пехотинци бяха вдигнали автоматите си, опрели брадясали бузи в прикладите. Пейнтър стискаше пистолета с две ръце.
Един стрелец откри огън от прозорец на втория етаж.
Дрейк реагира по-бързо от Пейнтър и стреля. Пръсна се стъкло и тялото на противника изхвърча и падна върху камъка. Изтичаха покрай него и влязоха в огромното преддверие.
Беше празно.
— Асансьор! — каза Пейнтър и посочи с пистолета кабината от ковано желязо.
Забързаха натам и откриха красива жена, свила се на пода в една съседна ниша.
Изглеждаше невъоръжена и смутена. Не оказа никаква съпротива. Ако се съдеше по подутите очи и засъхналите сълзи, причината за състоянието й нямаше нищо общо с тяхното пристигане.
Пейнтър извади две ламинирани снимки на Кендъл Хес и на Джена Бек и ги тикна в лицето ѝ.
— Тези двама тук ли са?
Тя погледна, посочи Хес и после към асансьора.
Пейнтър нямаше време за любезности — след по-малко от час в Калифорния щеше да бъде взривена атомна бомба. Издърпа жената да стане.
— Покажете ми.
Тя залитна към асансьора и посочи копчето за някакво ниво под къщата.
Пейнтър я остави и двамата с Дрейк влязоха в кабината.
— Малкълм, Шмит, претърсете къщата етаж по етаж. Търсете Джена. И Кътър Елвс.
Двамата кимнаха.
Дрейк дръпна решетката и Пейнтър натисна копчето. Асансьорът започна да се спуска през изсечената скала. Пътуването продължи по-дълго, отколкото Пейнтър беше очаквал. Накрая пушекът стана по-гъст и кабината спря в огромна лаборатория.
На няколко места гореше огън, във въздуха се носеха сажди, една стъклена стена към съседна лаборатория беше пръсната.
Двама борещи се мъже се претърколиха иззад една работна станция.
Онзи отдолу очевидно губеше, коремът му бе окървавен, гърлото му бе стиснато от огромна ръка. Противникът му вдигна другата си ръка, в която държеше окървавено счупено стъкло. Лицето му бе почерняла развалина, но въпреки това Пейнтър различи познатия белег.
Прицели се и стреля два пъти. Куршумите улучиха гиганта в челото и той рухна на пода.
Пейнтър забърза да помогне на ранения мъж. Той беше облечен в защитен костюм без шлем. Кендъл Хес.
— Доктор Хес, аз съм Пейнтър Кроу. Дойдохме да...
Хес не се нуждаеше от повече обяснения. Може би морският пехотинец в пълно бойно снаряжение беше достатъчно красноречива гледка. Пръстите му се вкопчиха в ръката на Пейнтър.
— Трябва да се свържа с Калифорния. Знам как може да се спре онова, което излезе от лабораторията ми.
Първата добра новина от дни.
— Ами Джена Бек? — попита Дрейк.
Хес го погледна. Вероятно бе доловил тревогата в гласа на морския пехотинец.
— Тя е тук... но в огромна опасност.
— Къде? Каква опасност?
Хес погледна часовника на стената.
— Дори да оживее, след още половин час ще си отиде.
Дрейк пребледня.
— Как така ще си отиде?
14:02
Джена се бореше с изпълващата главата ѝ мъгла. Трябваше да мисли за всяко движение.
„...хвани лианата
...омотай крака
...прехвърли се на следващия клон“.
Йори непрекъснато я поглеждаше загрижено. Не разбираше защо започва да се бави толкова много.
— Давай — каза тя и му махна да продължи. Дори езикът ѝ бе станал тромав и тежък, отказваше да образува думи без съзнателно усилие.
Отново опита мантрата си, за да продължи да се движи като преди.
„Аз съм Джена Бек, дъщеря... дъщеря на...“ Тръсна глава, за да разпръсне мъглата. „Имам куче“.
Представи си черния му нос, винаги студен, винаги любопитен.
„Нико...“
Острите уши.
„Нико...“
Очите — едното синьо-бяло, другото кафяво.
„Нико...“
Засега това бе достатъчно.
Фокусира се върху момчето и започна да повтаря движенията му — по-добре беше да имитира, отколкото да мисли. Момчето бавно се отдалечаваше. Джена вдигна ръка да го повика, но беше забравила името му. Примигна — и си го спомни, името изникна, но тя се боеше, че ако мъглата продължава да се сгъстява, скоро няма да различава нищо в нея.
Отвори отново уста да го извика, но някой друг я изпревари и изкрещя:
— ЙОРИ!
14:06
Кътър извика отново. Вече прегракваше.
Беше чул експлозията, видя и някакъв странен самолет да прелита над дупката, след което избухна стрелба. Чувстваше, че светът му се срутва около него, но точно в този момент това нямаше никакво значение.