В товарния му отсек имаше атомна бомба, закрепена с яки ремъци за метална палета. Няколко техници още работеха до нея. Други стояха настрани и разискваха нещо. Лиза знаеше, че един от тези хора е доктор Реймънд Линдал. Като директор от Развойно-изпитателното командване беше уместно да е тук, но на Лиза й се искаше вместо него да е Пейнтър — някой по-отворен, способен да мисли извън ограниченията.
— Нали чухте, че е време да се евакуираме — обади се ефрейтор Сара Джесъп зад нея. — Взривяването е насрочено след четирийсет и пет минути. Вече почти нямаме време, а и чух, че може да изместят срока заради засилването на вятъра.
— Само още няколко минути — помоли Лиза.
„Пейнтър никога не ме е разочаровал“.
Сякаш в отговор на тази мисъл телефонът иззвъня. Само няколко души знаеха този номер. Лиза рязко се обърна и вдигна слушалката. Не си направи труда да се увери, че е Пейнтър.
— Кажи ми добра новина.
Линията шумеше, но гласът му беше като мехлем за душата ѝ.
— Магнетизъм.
Помисли си, че не го е чула добре.
— Магнетизъм ли?
Изслуша обяснението на Пейнтър как са открили Кендъл и че той наистина имал решение — отговор, странен колкото и самата болест.
— Всяко силно магнитно поле вероятно би свършило работа — завърши Пейнтър, — но според проведените опити е най-добре, цитирам, да се генерира статично магнитно поле с плътност най-малко 0,465 тесла.
Лиза надраска информацията на един лист.
— Ефектът би трябвало да е мигновен, тъй като полето разкъсва организма на генетично ниво, без да причинява вреда на нищо друго.
„Господи!...“
Тя погледна през прозореца и си помисли за унищожителната сила, която щеше да се отприщи ненужно тук.
Пейнтър имаше още информация.
— Хес казва, че ядреният взрив няма да повлияе на организма, а само ще го разпръсне на по-голяма площ.
— Трябва да ги спра!
— Направи всичко по силите си. Кат вече работи по въпроса, но знаеш как стоят нещата във Вашингтон. Разполагаме с по-малко от четирийсет и пет минути.
— Тръгвам. — Тя затвори, без дори да се сбогува. Обърна се към Джесъп. — Трябва да изнесем Нико. Той е единствената ни надежда.
32.
30 април, 18:15
Земя Кралица Мод, Антарктида
Дилан Райт изруга заради пропиления изстрел. Дръпна ударника на втората цев, като следеше внимателно съществото пред себе си. Царицата още търсеше тялото на детето си и се бе издигнала по-високо от водата, опипваше брега със светещата си примамка.
Каквато и да бе стрелбата, тя бе престанала така бързо, както беше започнала. Райт я пропъди от мислите си и се съсредоточи върху непосредствената си задача, върху приближаващата се опасност.
Един ловец никога не бива да допуска нещо да го разсейва по време на лов.
Изключи от съзнанието си и бръмченето на преносимото оръдие от дясната му страна, чиято чиния още беше насочена към гнездото. Игнорира яркото хипнотично сияние на примамката. Не обръщаше внимание дори на примитивния ужас в недрата на мозъка си пред лицето на огромното чудовище.
Вдигна пистолета и се прицели в основата на пипалото, където се намираше нервният възел, гарантиращ моментална смърт.
И стреля.
Едрокалибреният куршум улучи дебелото пипало леко отляво. Макар и да не беше идеално, попадението беше достатъчно.
Царицата се надигна в спазъм от водата и тялото ѝ блесна от биолуминесцентна енергия. Устата ѝ се отвори и хилядите закривени зъби лъснаха.
До него Райли отстъпи две крачки назад и се блъсна в Крайстчърч, който изпусна чинията на оръдието и тя изтрака на каменния под, като хвърляше искри.
Макар да бе глух и сляп, видът Volitox бе много чувствителен към електрическите полета и токове — всякакви токове.
Изхвърлените искри предизвикаха рефлексивна атака. Пипалото се стрелна към врата на Крайстчърч. Уви се около гърлото и изгарящата желатинова сфера докосна лицето му. Плътта запуши и войникът закрещя: давеше се от киселината, попаднала в белия му дроб.
Пипалото вдигна Крайстчърч във въздуха, прекърши му врата и го запрати в реката.
Райли побягна покрай Дилан и изчезна в мрака към лагера.
„Страхливец!“
Дилан не помръдна от мястото си, уверен в стрелбата си. Зачака настъпването на смъртта.
Царицата, изразходвала всичките си сили в атаката, се просна на земята и огромната ѝ глава се стовари тежко върху камъка.