„Но дали са приятели, или врагове?“
Отговорът не беше толкова важен, колкото спирането на ужасния звук, който гонеше обитателите на този свят към повърхността — или от запушването на другия изход.
Джейсън се върна при конзолата. На екрана още примигваше в червено съобщението за грешка от последния му опит с рождения ден на Стела. Не беше опитвал нищо друго — изпитваше смътна увереност, че е прав за паролата.
„Какво пропускам?“
Бързо опита други варианти. Януари се превърна в Ян, 17 — в 17-и. Опита на латински и гръцки — Харингтън все пак ги беше учил.
„Нищо, нищо и пак нищо“.
Джейсън стовари юмрук върху конзолата.
— Има ли нещо около рождения ти ден, което пропускаме?
Стела поклати глава.
— Не се сещам.
Джейсън се помъчи да се съсредоточи, което бе особено трудно поради приглушения писък на акустичното оръдие.
— Според думите ти — каза той — баща ти е държал на детайлите и не си е падал по прищевките.
— Да — каза тя. — Може би с изключение на това място. Антарктида. За него дъното на света винаги е било вълшебно място.
„Вълшебно като дъщеря му...“
И тогава му просветна.
„Разбира се!“
Хората често използваха прост трик, за да направят очевидните пароли по-сложни и в същото време да запазят простотата или значението им. Това решение би допадало особено на някой, чиято единствена прищявка е Антарктида, земята на дъното на света.
Джейсън въведе новата парола.
Екранът светна в зелено.
— Успя! — възкликна Стела.
Джейсън се взираше в приетия код.
3991, ираунЯ 71
Рожденият ден на Стела, но написан наопаки — по същия начин, по който човек трябва да обърне глобуса, за да види добре този континент.
Щракна върху съобщението за приетия код, за да продължи нататък. Отвори се нов екран с прости инструкции. Джейсън ги изпълни дословно и накрая се появи мигащ червен бутон с надпис ДЕТОНАЦИЯ.
Джейсън се дръпна назад и даде знак на Стела да заеме мястото му.
— Ти трябва да го направиш.
Тя кимна, протегна ръка и натисна бутона.
18:28
Когато светът се разтърси, Грей стоеше върху транспортьора. Разнесе се страховит гръм. Той погледна назад към далечната станция — после нагоре към Задния изход.
„Браво на теб, хлапе!“
За всеки случай вдигна на рамо импровизирания шумозаглушител — макар и малка, имаше вероятност противобункерните бомби да не са си свършили работата.
Обърна дългата тръба, прицели се в далечното сияние на акустичното оръдие — и дръпна спусъка.
Реактивният снаряд излетя от цевта и се понесе през почти опустелия Колизей. Целта изчезна в огнено кълбо. Екотът заглъхна бързо.
Грей затвори очи, за да се наслади на момента.
Най-сетне тишината се бе завърнала в Ада.
33.
30 април, 14:29
Рорайма, Бразилия
Джена стоеше със скръстени ръце под едно махагоново дърво. Бе им отнело много време да се върнат по пътя, който бяха минали с Йори през зеления балдахин. Успя да се ориентира по познатото бръмчене от гнездото на осите, които бяха убили горката птичка.
Кътър докосна рамото ѝ и я дръпна настрани.
— Пазете се.
От клоните скочиха двама местни. Единият носеше мачете, а другият нещо, увито в одеяло.
— По-бързо — каза тя.
Местният постави одеялото на земята и го разви. Вътре беше малкият ленивец, все още оплетен в бодливата лиана.
„Още ли е живо?“
Джена понечи да махне лианата, но Кътър избута ръката ѝ и каза:
— Гледайте.
Взе остена и докосна отрязания край на лианата. От шока тя се сви, после се отпусна и прибра тръните в зелената си плът. С върха на остена Кътър освободи малкото.
Джена клекна до него и сложи длан на гърдите му. Усети ударите на сърцето. Гръдният кош се издигаше и спускаше едва-едва. По цялото тяло имаше малки дупчици, от които се процеждаше кръв.
— Йори... каза отрова — с надебелял език рече тя, мъчеше се да намери думите в мъглата на съзнанието си.
— Мегатериите са яки. Създадох ги такива. Затова ги направих всеядни вместо вегетарианци. Така имат по-богат избор на хранителни източници. — Кътър кимна към малкото. — Освен това са по-издръжливи на отровата на тази лиана. Лека-полека са се приспособили към нея.
Джена се наведе и взе малкото. Беше по-тежко, отколкото можеше да се очаква от размерите му — тежеше поне двайсет килограма. Гушна го като бебе. Чу отново онова тихо скимтене, муцуната му докосна шията ѝ и то сякаш въздъхна успокоено.