Тишината на утрото винаги ѝ даваше време да мисли, да се обърне към себе си. И точно сега това ѝ бе нужно повече от всичко друго.
Но утрините вече означаваха и още нещо.
Тя вдигна радиостанцията.
— Бил, ще отскоча да напълня резервоара.
— Разбрано.
Тя спря под жълтата табела на ресторант „Найсли“ и слезе, следвана от Нико. Звънчето над вратата звънна, когато влезе. Застаналата зад тезгяха Барбара й подаде вече готовото кафе (най-доброто в града) и метна една кучешка бисквита на Нико, който я улови във въздуха — умение, усъвършенствано през годините.
Но сега рутината на Джена беше различна.
— Добро утро, скъпа — обади се Дрейк от сепарета. Дори не си направи труда да вдигне поглед от вестника.
Джена седна срещу него и попита:
— Е, как се очертава денят ти?
Дрейк беше приел предложението да остане като постоянен треньор в планинската база на морските пехотинци.
— Нали се сещаш — каза той. — Сигурно пак ще трябва да спасявам света.
Тя кимна, отпи от кафето и се намръщи, понеже се опари.
— СБРД.
„Същият боклук, различен ден“.
Той й предложи спортната страница и тя я взе.
Няма нищо по-хубаво от това да живееш просто.
14:07
Земя Кралица Мод, Антарктида
— Друже, ако все ще идваш тука, кажи да те запиша в програмата си за чести полети.
Джейсън тупна британския пилот по рамото, вдигна ципа на якето и си сложи качулката.
— Може и да се наложи, Барстоу.
Скочи от самолета на леда и огледа постройките, които се бяха пръснали като разхвърляни блокчета в сянката на черните чукари на Фенрискефтен. Сякаш подстанцията Заден изход бе зърно, покълнало от топлината долу и родило този непрекъснато растящ изследователски комплекс на замръзналата повърхност.
„Доста са напреднали“.
Спомняше си онова пътуване преди месец, как излизаха от Нос Ад през задния изход с Грей, Ковалски и Стела. Както бе обещала Стела, намериха транспортьора за спешни случаи на повърхността и с него се върнаха на брега при доктор Фон дер Брюге и останалите изследователи от Халей VI. Слънчевата буря бе отминала и успяха да се свържат със станция Макмърдо за помощ.
„И ето че отново съм тук“.
Имаше основателна причина. И сега тя излизаше от най-високата от новите постройки, която бе боядисана в характерните за Британския антарктически институт червено и черно, цветовете и на самолета, с който бе пристигнал. Дори върху полярното ѝ яке бяха изписани буквите БАИ.
Тя тръгна към него със свалена качулка, сякаш се разхождаше в парк, а не насред антарктическа зима. По това време на годината континентът тънеше в постоянен мрак, но ярките звезди и сребристата пълна луна осигуряваха предостатъчно светлина, особено когато към тях се прибавят електрическите вихри на южното сияние.
— Джейсън, страшно се радвам да те видя. — Стела го прегърна. Прегръдката ѝ се проточи малко по-дълго, отколкото беше очаквал, но Джейсън нямаше нищо против. — Имам толкова много неща за показване и разказване.
Понечи да го поведе към станцията, но Джейсън не помръдна от мястото си.
— Четох съобщенията — усмихна се той. — Много работа ти се е насъбрала на главата. Отварянето на отделни части от Нос Ад като защитени биосфери сигурно е деликатно начинание. Все ти обещавах малко квалифицирана помощ, така че най-сетне ти я осигурявам лично.
И махна към задния отсек на самолета. Люкът се отвори и на него се появиха двама души в износена полярна екипировка. Жената отметна назад дългата си черна опашка, прошарена с някой и друг кичур сива коса, сложи си качулката и слезе на леда с помощта на висок мъж с яко телосложение, чиято възраст повечето хора не биха могли да познаят. Подобно на екипировката си, те също изглеждаха доста обрулени заедно и си личеше, че са неразделима двойка.
Джейсън ги представи.
— Майка ми, Ашли Картър. И пастрокът ми Бенджамин Бръст.
Стела стисна ръцете им с изненадана усмивка, която я правеше още по-красива.
— Много се радвам да се запозная с вас. Влизайте, ще ви стоплим.
И ги поведе към станцията Задния изход, превърнала се в новия вход към подземния свят долу. Когато се обърна, Бен поизостана и сръга Джейсън с лакът.
— Браво на теб. — Австралийският му акцент се проявяваше малко по-отчетливо, както всеки път, когато го закачаше. — Сега разбирам защо искаше да дойдеш и да ни представиш лично. Намерил си си малка сестричка.