Двете жени погледнаха назад към тях.
Джейсън заби поглед в земята, леко разтреперан.
Бен се намести между Ашли и Стела и ги прегърна.
— Хлапето каза, че сте намерили интересна пещерна система под леда.
— Разбирате ли от пещери? — попита Стела.
— Случвало ми се е да влизам в някои.
Пастрокът му всъщност беше експерт пещерняк с десетилетия опит, натрупан най-вече на този континент.
— Е, едва ли сте виждали нещо като онова, което намерихме долу — с гордост каза Стела.
— Ще се изненадаш колко много неща сме виждали — засмя се майка му. — Някой път трябва да те поканим на нашето място.
Бен кимна.
— Може да бъде приключение за всички ни. — Погледна назад към Джейсън. — Какво ще кажеш? Готов ли си за малко забавления?
Джейсън забърза, за да не изостане.
„Защо реших, че идеята е добра?“
20:23
Роаноук, Вирджиния
Кендъл Хес караше взетата под наем кола по дългата алея към частната клиника за душевноболни. От двете страни на алеята се простираха добре поддържани поляни с малки фонтани. Самата сграда беше разделена на четири крила, които образуваха кръст в центъра на строго охраняваната територия.
Болницата не фигурираше в никой справочник и малцина знаеха за тези шестнайсет хектара, граничещи с Блу Ридж Паркуей край Роаноук, Вирджиния. Тя беше за специални случаи, представляващи интерес за националната сигурност. Кендъл трябваше да използва връзките си в ГАРБ, Групата за оценка на риска от биотероризъм към ФБР, за да уреди място тук.
Мина през последния пропускателен пункт, идентифицира се и паркира. Трябваше да остави пръстови отпечатъци на рецепцията, след което една сестра го придружи.
— Как е той? — попита Кендъл.
— Все същото. Искате ли да говорите с лекуващия му лекар?
— Няма да е необходимо.
Сестрата — сдържана млада жена с тих глас, облечена в син екип и обувки с дебели подметки — го погледна.
— Той си има посетител.
Кендъл кимна.
„Това е добре“.
Тръгнаха по дълъг стерилен коридор в пастелни цветове — твърдеше се, че действали успокояващо — и стигнаха до врата, която се отваряше със специална карта. Зад нея имаше малко помещение за клинични прегледи, до което се намираше стаята на пациента. Двете помещения бяха разделени от еднопосочно огледало.
Кендъл пристъпи до стъклото. Съседната стая беше обзаведена с дървени мебели и имаше фалшива камина, в която танцуваха меки светлини, имитиращи пламъци. Едната стена бе заета от книжни рафтове с натъпкани по тях книги.
Изглеждаше малко тъжно и в същото време окуражаващо, че книгите все още носят утеха на Кътър, сякаш някъде дълбоко под поразената мозъчна кора все още оставаше да живее някакъв спомен, някаква любов към знанието.
Ашуу седеше в ъгъла и гледаше отсъстващо през прозореца.
Кендъл беше уредил да се погрижат за семейството на Кътър, да им осигурят квартира и малка издръжка, за да останат наблизо. Йори учеше в тукашното училище и се справяше добре с типичната адаптивност на младите. Съпругата на Кътър будеше повече тревоги. Кендъл подозираше, че тя в крайна сметка ще се върне в джунглата, може би след като Йори влезе в колеж. Детето беше будно и умно, определено се бе метнало на баща си.
Кътър лежеше по гръб на леглото. Китките му бяха закопчани в меки белезници — не че беше склонен към насилие, но понякога се нараняваше, ако никой не го наглежда. Всеки ден се разхождаше с някой от персонала — беше по-спокоен сред природата, макар че и книгите също го успокояваха.
— Подготвят го за нощта — каза сестрата. — Момчето му чете всяка вечер.
Кендъл включи интеркома и се заслуша в Йори, който седеше на един стол до леглото и четеше на баща си, сложил книгата на кльощавите си колене.
Сестрата кимна към тома.
— Момчето каза, че баща му му четял тази книга всяка вечер.
Кендъл знаеше коя е книгата и изпита вина.
„Книга за джунглата“ на Ръдиард Киплинг.
Гласът на Йори бе ясен, пълен с обич към думите, към спомените, които събуждаха те.
Във тъмната нощ за сила и мощ,
за зъби и нокти час пак настава.
О, чуй този зов! „Всички на лов!“
Законът на джунглата тъй повелява.
23:48
Такома Парк, Мериланд
Грей седеше на люлката на верандата. На парапета пред него беше поставена бутилка студена бира. Нощта още беше гореща, над трийсет градуса, с висока влажност. Това го вкисваше — или може би беше заради дългия ден, преминал в обикаляне на различни старчески домове, предимно такива с отделения за хора с проблеми с паметта.