„Какъвто е грозник, несъмнено фигурира в някоя база данни“.
Беше направила всичко по силите си. Обърна се и погледна блестящите очи, които отразяваха светлината на пламъците. Нико дишаше тежко до нея с изплезен език. Джена прокара длан от главата до хълбока му. Мускулите му потрепваха от напрежение, беше готов да побегне, но тя трябваше да поиска от него още нещо.
Закрепи калъфа на мобилния си телефон за кожения му нашийник, после хвана муцуната му и го погледна право в очите.
— Нико, стой. На място.
И за да подсили командата, вдигна ръка, сви я в юмрук и повтори:
— На място.
Той спря да диша тежко и изскимтя тихичко.
— Знам, но трябва да останеш тук.
Потърка го окуражително по бузите. Той притисна глава в дланта ѝ, сякаш я молеше да не излиза.
„Бъди моето голямо храбро момче. Само още веднъж, става ли?“
Отдръпна се. Нико унило сведе глава и отпусна брадичка върху лапите си. Нито за миг не откъсна поглед от нея. Беше неин спътник от първия ѝ ден като рейнджър. Току-що бе завършила школата, където бе минала през курс за издирване и спасяване. Бяха израснали заедно професионално и личностно, бяха станали партньори и приятели. Беше до нея, когато майка й почина от рак на гърдата преди година и половина.
При спомена за онази дълга и брутална битка сърцето ѝ се сви. Тя съсипа баща ѝ и го бе превърнала в бледа сянка на някогашния мъж, изгубен в мъка и вина, че продължава да живее. Смъртта бе станала пропаст, която и двамата не можеха да преминат. Джена тайно си беше направила тест за предразположеност към заболяването, който потвърди, че носи един от двата генетични маркера, показващи повишен риск от рак на гърдата. Все още не можеше да приеме напълно тази информация и не бе споделила резултатите с баща си.
Вместо това се посвети изцяло на работата си — търсеше и намираше утеха в суровата красота на пустошта, покой в смяната на сезоните, в този безкраен цикъл на смърт и прераждане. Но откри и истинско семейство в лицето на другите рейнджъри, в простото другарство на сродни души. И най-вече откри Нико.
Той отново изскимтя тихо, сякаш разбираше какво трябва да направи тя.
Джена се наведе и докосна с нос неговия.
„И аз те обичам, приятел“.
Част от нея отчаяно искаше да остане с него, но тя беше гледала как майка й се изправя храбро срещу неизбежното. Сега бе неин ред.
Записът на събитията беше на сигурно място при Нико и Джена знаеше какво трябва да направи. Разтърка хълбока на Нико за последен път и изпълзя изпод трактора. Трябваше да примами другите колкото се може по-далеч от скривалището на хъскито. Съмняваше се, че онези, които я търсеха — които и да бяха, — знаят за служебното ѝ куче или ще им пука за него. Целта им бе да елиминират свидетелите, които можеха да говорят. След като я по стигнеха, щяха да си тръгнат. Надяваше се, че след това някой ще дойде да я търси — и ще намери Нико и телефона.
Повече от това не можеше да направи.
Освен да накара ловците да се поизпотят, докато я хванат.
Затича се приведена, като се насочи към най-тъмната част на хълма. Успя да измине петдесет метра, когато отляво се чу вик — ликуващ рев на ловец, видял плячка.
Затича се още по-бързо, една-единствена мисъл пронизваше ума ѝ.
„Сбогом, приятелче!“
20:35
Доктор Кендъл Хес се сепна от рязкото стакато на изстрелите. Поизправи се в седалката си и разкърши рамене, докато се опитваше да погледне през прозорчето на хеликоптера. Пластмасовите „свински опашки“, с които бяха вързали китките му, се врязваха болезнено в кожата му.
Какво ставаше?
Помъчи се да пропъди наркотичната мъгла. „Кетамин и валиум“ — предположи той, макар че не можеше да е сигурен какво точно са му били в бедрото след като го заловиха в лабораторията.
Все пак беше видял какво бе станало след като хеликоптерът отлетя от базата. Цялото тяло го болеше от спомена за експлозията, от предохранителната мярка, която бе успял да вземе в последния момент. Молеше се драстичната му постъпка да е задържала онова, което бе излязло от лабораторията от Ниво 4, но не можеше да е сигурен. Онова, което бе създал с екипа си в подземната лаборатория, бе ранен прототип, прекалено опасен, за да бъде пуснат в истинския свят. Но някой го беше пуснал — някой саботьор.
„Но защо?“
Представи си лицата на колегите си.
„Мъртви. Всички са мъртви“.