И тогава към гърмежите се прибави нов звук.
Тежко боботене.
Помисли си, че хеликоптерът се връща, за да измъкне отряда. Но миг по-късно откъм най- силната стрелба се разнесе силен гръм. Джена усети ударната вълна като юмрук в гърдите си.
Последва втори взрив отдясно.
Замаяна, тя се надигна. Пороят куршуми през предната стена внезапно бе спрял, но не и самата стрелба. Всъщност бе станала дори по-ожесточена — но не беше насочена към нея.
Объркана, тя се изправи.
„Какво...“
Някаква тъмна фигура скочи право пред нея. Ръка сграбчи цевта на автомата и рязко го дръпна. Беше мъжът, когото бе повалила с тазера. Явно само го беше зашеметила. В отчаяното си положение не беше проверила какво е станало с него.
Той замахна с кама към гърлото ѝ.
Джена се извъртя в последния миг, но острието поряза ключицата ѝ. Инерцията от замахването понесе тялото на мъжа през тезгяха. Джена измъкна тазера от кобура, опря го в окото му и дръпна спусъка. От последния заряд главата на противника ѝ отлетя назад.
Той се просна безжизнено върху тезгяха.
Заредена от прилива на адреналин, Джена се метна от другата страна, взе автомата и се запрепъва към изхода. Стрелбата отвън вече бе стихнала до отделни откоси, но дори те замлъкнаха, докато стигне до прага.
Остана единствено трясъкът на ротори.
Тя погледна нагоре към забуленото в дим небе.
От нощта се спускаха фигури.
Парашутисти.
Спускаха се към огньовете долу. Уреди за нощно виждане скриваха лицата им; в ръцете им имаше автомати. Джена видя как един парашутист стреля към една къща и отдолу се чу вик. След миг се появи военен хеликоптер и се спусна към поляната.
Лесно беше да се сети откъде идва спасителният отряд. Морските пехотинци имаха тренировъчен център само на петдесет километра от езерото Моно. Явно бяха вдигнати по тревога веднага след сигнала от базата. Последните смразяващи думи несъмнено бяха предизвикали бърза реакция.
Убийте ни... убийте ни всички.
Но как бяха успели да я открият толкова бързо? Заради пожара ли?
После се сети за по-вероятната причина. Представи си зарязания пикап и предпазната възглавница. Катастрофата бе задействала автоматично джипиес сигнала за тревога. Бил Хауард явно го бе уловил след като последният ѝ опит да се свърже с него бе пропаднал. Познаваше го и знаеше, че незабавно е изпратил сигнал за бедствие с последното й известно местонахождение.
Заля я облекчение, но си спомни и гърчещата се фигура на единия от ловците. Парашутистите се спускаха право към надигащия се отровен облак. Трябваше да ги предупреди за опасността!
Без да мисли за евентуалните останали противници, Джена заряза скривалището си и изтича на открито. Замаха на най-близкия парашутист и се сви, когато оръжието му се насочи към нея.
— Аз съм от парковите рейнджъри! — извика му тя.
Оръжието остана насочено към нея, докато парашутистът не се приземи. С едната си ръка освободи парашута и остави на вятъра да го отнесе. Други също се спуснаха навсякъде по хълма и в градчето, готови да прочистят останките.
— Джена Бек? — извика морският пехотинец, когато стигна до нея. Представляваше застрашителна гледка с уредите за нощно виждане на очите си.
Тя потръпна, но не от страх.
— Тук е опасно!
— Знаем. — Той сграбчи ръката ѝ. — Трябва да ви качим на хеликоптера и да ви откараме на безопасно място. Но трябва да побързаме. Вятърът от перките няма да задържи дълго газа.
— Но...
Втори морски пехотинец дойде при тях и хвана другата ѝ ръка, като стисна болезнено драскотината от куршума, и двамата бързо я помъкнаха към чакащия хеликоптер.
— Чакайте — каза тя и се задърпа.
Не ѝ обърнаха внимание.
Отляво се чу вик. Един от враговете се надигна с пистолет в ръка. Джена го позна — беше мъжът, когото бе улучила в крака. Морските пехотинци вдигнаха автомати, но не стреляха незабавно: един от тях се хвърли към него явно с намерението да го вземе за пленник.
Но мъжът опря пистолета в главата си и дръпна спусъка.
Отвратена, Джена извърна поглед.
Явно членовете на щурмовия отряд имаха заповед да не попадат в плен. Непоколебимото им чувство за дълг отново я порази. Които и да бяха, следваха целта си докрай.
Двамата морски пехотинци направо я влачеха — пръстите на краката ѝ едва докосваха земята. Стигнаха до големия транспортен хеликоптер, чиито мощни ротори вдигаха виелица от пръст и прах.