„Не!“
Опита се да забие пети в земята. Не успя и изрита към парашутиста отляво. Успя да го перне по коляното. Изненадан, той залитна и я пусна.
Джена се обърна към градчето призрак, вдигна ръка и пъхна два пръста в устата си. Изсвири рязко и силно.
— Нямаме никакво време — каза войникът, който я държеше.
Другарят му пак я хвана и двамата я помъкнаха към хеликоптера. Другите осем пехотинци ги настигнаха тичешком.
— Не! Чакайте! — викна Джена. — Само още няколко секунди!
— Нямаме няколко секунди.
Вдигнаха я и я натикаха вътре. Останалите от спасителния отряд се качиха след нея. Насред суматохата Джена се бе вкопчила в дръжката при отворената врата, загледана към края на поляната и градчето.
„Хайде, Нико!“
Нямаше изглед към трактора, където го беше оставила. Жив ли бе още? Спомни си оглушителните гърмежи, които оповестиха пристигането на морските пехотинци. Сигурно бяха изстреляли снаряди, за да накарат противника да поомекне. Един от тях бе паднал близо до мястото, на което се намираше ръждясалият трактор.
Дали в опита си да спаси Нико не го беше убила?
Двигателите зареваха по-силно. Колелата се отделиха от земята.
И тогава тя забеляза движение — нещо се носеше през храсталака от края на градчето призрак.
Нико!
Свирна му отново. Той се понесе по-бързо към издигащия се хеликоптер, но машината вече бе на метри над земята. Твърдо решена да не го изостави, Джена скочи през отворената врата и падна тежко на земята.
Отгоре се разнесоха гневни викове.
В следващия миг Нико скочи в обятията ѝ, събори я по задник и задиша в лицето ѝ. Тя го прегърна, готова да посрещне онова, което предстоеше — стига да го направят заедно.
И тогава нечии ръце я грабнаха отзад и я помъкнаха нагоре. Хеликоптерът се бе спуснал достатъчно ниско, за да я приберат, без колелата му дори да докоснат земята.
Докато я прибираха в кабината, Джена държеше здраво Нико. Падна по гръб, а хъскито се оказа отгоре ѝ.
Вратата се затръшна на сантиметър от петите ѝ.
Морският пехотинец, който я бе издърпал, се наведе над нея. Беше свалил прибора за нощно виждане и тя видя младо сурово лице с тъмна четина. Очакваше да я скастри жестоко за глупавата ѝ постъпка.
Вместо това той я тупна по рамото и ѝ помогна да седне.
— Аз съм Дрейк. Не бяхме предупредени за кучето — каза с извинителен тон. — Морските пехотинци никога не изоставят войник. Дори да е четирикрак.
— Благодаря — отвърна тя.
Той сви рамене и ѝ помогна да седне в една седалка, после почеса Нико по врата.
— Хубавец.
Тя се усмихна. Този тип вече ѝ харесваше. Пък и същото можеше да се каже и за него.
„Хубавец“.
Нико се мъчеше да гледа навсякъде едновременно, макар да се бе притиснал плътно до крака ѝ.
„И аз се чувствам по същия начин, приятелю“.
Хеликоптерът се наклони и тя погледна през прозореца. Зърна в далечината проблясващата повърхност на езерото Мохо, все още недокоснато от разпълзяващия се отровен облак. Щом знаеха за газа, морските пехотинци вероятно се бяха свързали с Бил Хауард и той вече бе поел евакуирането на района.
Хеликоптерът зави и започна да се отдалечава от езерото.
Джена се намръщи и се обърна към Дрейк.
— Къде отиваме?
— Връщаме се в ПВТЦ.
Тя пак се обърна към прозореца. Връщаха се в тренировъчния център. Нищо чудно, като се имаше предвид, че изследователската база също бе военен обект. Въпреки всичко я обзеха съмнения.
Дрейк подхрани безпокойството ѝ с една последна подробност:
— Някакъв човек от Вашингтон много държи да говори с вас. Би трябвало да пристигне в центъра едновременно с нас.
Това изобщо не ѝ хареса. Тя се наведе и загали Нико, като скришом свали мобилния си телефон от нашийника му и го пъхна в джоба си. Възнамеряваше да играе със скрити карти, докато не научи повече. Особено след всичко, през което бе минала, след всичко, което бе рискувала.
— След като той ви инструктира, ще можете да се приберете у дома — каза Дрейк.
Тя не отговори, само сви по-силно пръсти около телефона, докато си мислеше за онзи бюрократ от Вашингтон.
„Който и да си ти, няма да се отървеш така лесно от мен“.
6.
27 април 21:45
Национален горски парк Хумболт-Тояби, Калифорния
— На финалната права сме — каза пилотът по радиото. — Кацаме след десет минути.
Пейнтър се взираше към планините Сиера Невада под крилете на военния самолет.
Наближаваха светлините на една от най-отдалечените американски бази.