Лиза погледна Пейнтър и повдигна въпросително вежда.
— Вертикално излитане и кацане — преведе той. Ако военните обичаха нещо повече от оръжията си, това бяха съкращенията.
Все пак Пейнтър не изпита вълнение, докато се приготвяха за кацането. Летяха на борда на „MV-22 Оспри“, осигурен любезно от Въздушния команден център на Морската пехота в Туентинайн Палмс, недалеч от Лос Анджелис. Необичайната машина бе известна като тилтротор заради способността си да се превръща от традиционен витлов самолет в подобие на хеликоптер, като завърташе двигателите на крилата си.
Извърнат в седалката, Пейнтър гледаше как перките бавно се завъртат от вертикално в хоризонтално положение. Скоростта на самолета рязко се понижи, докато той не увисна над пистата; после машината се спусна и колелата докоснаха земята.
Лиза издиша. Беше затаила дъх по време на кацането.
— Изумително!
Пейнтър забеляза наблизо други две машини. Около тях сновяха техници, което означаваше, че те също са пристигнали току-що в отговор на обявената мобилизация. Ято хеликоптери на Морската пехота осейваше летището.
— Май всички са приели поканата ти — каза Лиза.
Преди да напуснат крайбрежието Пейнтър беше нахвърлял груб план на мисията — мероприятия по издирване и спасяване, евакуация, карантина, разследване и накрая почистване. Първите три операции вече бяха в ход, което позволяваше на Пейнтър и екипа му да се заемат направо с разследването.
Знаеше откъде иска да започне. Спасителният Отряд на морските пехотинци, който бе реагирал пръв на сигнала, беше спасил живота на свидетел — местна паркова рейнджърка, която случайно била на място, когато базата избухнала. Пейнтър знаеше за престрелката на върха на един съседен хълм, която повдигаше сериозна загадка: кои са били неприятелите и какво общо имат те със случилото се в базата?
Само един човек би могъл да разполага с отговор на тези въпроси.
Но според това, което Пейнтър беше научил по пътя, тя не говореше.
22:19
Джена не си направи труда да опита дръжката на вратата. Знаеше, че е заключена. Закрачи напред-назад. Ако се съдеше по дъската отпред и по редиците бюра и столове, се намираше в малка класна стая на третия етаж. От прозореца виждаше в далечината тъмен ски лифт и конюшни. Точно под нея една линейка бавно се отдалечаваше от входа на сградата.
Заминаващият си спешен екип вече се бе погрижил за раните ѝ — бинтоваха ръката ѝ, зашиха малкия разрез на ключицата и накрая ѝ биха антибиотик. Предложиха да ѝ дадат обезболяващо, но тя предпочете просто да вземе малко ибупрофен.
„Трябва да запазя главата си ясна“.
Но растящият гняв не ѝ помагаше.
Нико я наблюдаваше. Беше се проснал на пода и погледът му я следеше, докато тя крачеше от единия край на стаята до другия. До него имаше купа вода и опразнена чиния. На едно от бюрата имаше поднос с увит в целофан сандвич и кутия мляко. Джена не обръщаше внимание на храната — все още нямаше абсолютно никакъв апетит.
Погледна си часовника.
„Колко смятат да ме държат тук?“
Морският пехотинец, който я беше спасил — сержант Самюъл Дрейк, — ѝ бе казал, че ще бъде разпитана от човек от Вашингтон. Беше минало повече от час, откакто я бяха докарали тук.
„Къде е този тип, по дяволите?“
Командирът на базата бе наминал да я види и зададе няколко въпроса, но тя категорично отказа да говори. Щеше да разкаже историята си само веднъж, при това само след като получи някои отговори.
Прещракване привлече вниманието ѝ към вратата.
„Най-после.“
Тя отстъпи няколко крачки и скръсти ръце, готова за сблъсък. Вратата се отвори, но на прага не стоеше човекът, когото очакваше. Влезе сержант Дрейк. Изглеждаше освежен, тъмнокафявата му коса бе мокра и сресана назад. Носеше широк панталон в цвят каки и подобна тениска, която прилепваше плътно по гърдите и разкриваше мускулестите му ръце.
Макар да се бе настроила да посрещне враждебно неканения гост, Джена откри, че отпуска ръце и че даже се радва да види младия мъж.
Дрейк ѝ се усмихна, което изобщо не подобри положението.
— Нося ти подарък от твой приятел — каза той. Дълбокият му басов глас звучеше по- топло отпреди, не бе рязък и заповеднически. — Надявам се, че може да решиш да го споделиш.
Вдигна ръка и ѝ подаде кафяв хартиен плик, леко влажен отдолу.
— Какво е това? — Тя пристъпи напред и я лъхна познат аромат.
„Не може да бъде!“
— Ребърца от „Боди Майк Барбекю“ — потвърди Дрейк. — Със салата от зеле и пържени картофки.