12:16
— Изчезнаха, сър — каза заместникът на Райт.
— Виждам.
Майор Дилан Райт гледаше празните релси, започващи от наблюдателната платформа. Лицето му пламтеше от ярост, която изгаряше също като куршума, одраскал бедрото му. Беше изгубил двама души при атаката в опит да стигне до Харингтън преди да е успял да избяга.
„Бъртрам и Чеси“ — напомни си той и си обеща да ги почете, когато настъпи подходящ момент. Но в момента имаше други десет под свое командване и те го гледаха в очакване на следващия ход.
— Бомбите — каза Дилан. — Какво казва Глийсън?
Заместникът му, мускулестият шотландец Маккинън, поклати глава.
— Изглежда, са инсталирали нова система след като се махнахме. Глийсън може и да успее да намери начин за обезвреждането им, но едва ли за половин час.
„А на Харингтън ще му е нужно по-малко време, за да стигне до Задния изход“.
Прокле факта, че действията на екипа му бяха разобличени преди шестнайсет месеца, което наложи бягството от Нос Ад, за да не бъдат заловени. Така мисията му стана проблематична. За щастие беше достатъчно предвидлив да заложи противобункерни бомби в ледения шелф, върху който се намираше станцията Халей. Надяваше се, че те са се погрижили за американския екип. Помисли си за мъжа, който бе стрелял по самолета и бе повредил десния му двигател. Хората му едва бяха успели да се доберат до базата. Но все пак се движеха по график.
„Досега.“
— Мога да пратя екип по повърхността — предложи Маккинън. — Ще им направим засада там.
— Щом са направили промени в сигурността тук, значи са направили и там.
Освен това подстанцията се намираше от другата страна на опасните крайбрежни пукнатини. Никакъв екип не можеше да стигне навреме, за да попречи на Харингтън да прати това място по дяволите.
А това не биваше да се случва.
„Поне не преди да изпълня мисията си“.
Думата „провал“ не фигурираше в речника на работодателя му. Кътър Елвс беше платил прескъпо за услугите на екипа му, беше дал големи подкупи и бе използвал необходимите връзки, за да уреди групата му като охрана на станцията. Оттогава те години наред му доставяха информация за това място, като изпълняваха всичките му инструкции.
А сега играта вървеше към края си.
Ако успееха, той и хората му щяха да уредят живота си.
Маккинън пристъпи от крак на крак.
— Какво ще правим?
Докато се взираше в тъмната пещера, Дилан прехвърли наум различни сценарии. Харингтън беше офейкал като лисица, бягаща от хрътките на баща му. Но Дилан никога не се бе провалял при лов на територията на семейното имение, нямаше да се провали и сега.
Ръката му се отпусна върху дръжката на пистолета „Хауда“ от деветнайсети век, едно от малкото съкровища, които му бяха останали въпреки тежкия период, през който минаваше семейството през последните десетилетия. Пистолетът представляваше двуцевно оръжие с дължина над четирийсет и пет сантиметра, заредено със специални патрони калибър 577. Беше от времето на британското господство, когато предците му живеели като царе в Индия. Името му — хауда — идваше от седлото, с което се оседлават слоновете. Мощното оръжие се използвало за отблъскване на нападения на тигри и лов на едър дивеч.
Дори го беше изпробвал тук, срещу обитателите на Нос Ад.
Пръстите му се свиха около дръжката. Беше готов за още един лов в тъмните пещери.
— Събери хората — каза той. — Натоварете всичко в транспортьорите. Тръгваме след тях. С максимална скорост.
— Професорът има добра преднина — предупреди го Маккинън.
Дилан се изсмя. Предизвикателството му харесваше.
— Значи ще трябва да направим нещо по въпроса.
12:17
В гондолата се бе възцарила тежка тишина, всички бяха потънали в собствените си мисли. Грей през цялото време следеше индикатора, отброяващ оставащите километри. Бяха изминали само четвърт от разстоянието до подстанцията.
Загледа се в света отвъд жалкото им убежище. Имаше още много път и той искаше да събере колкото се може повече информация, преди да са стигнали целта си.
— И откъде се е появило всичко това? — попита най-сетне Грей, нарушавайки тишината. — Как е могла тази екосистема да оцелее тук толкова дълго без никаква слънчева светлина?
— Нямам отговор на първия ви въпрос, но имам някои теории — каза Харингтън. — Колкото до това как е оцеляла екосистемата, положението тук не е много по-различно от онези оазиси на живот, които откриваме около дълбоководните хидротермални комини. Никой не е очаквал да открие живот на такива дълбочини, в онзи вечен мрак и при подобни екстремни температури. Но природата е намерила начин. Същото е и тук, но в много по- големи мащаби.