— И това ли е твоят отговор? — подигравателно го попита Кендъл и махна с ръка към маршируващите мравки.
— Това е само малка част от една много по-голяма картина. Докато ти и колегите ти живеете в миналото и се опитвате да възкресите нещо, за да получите изкупление, аз се обръщам към бъдещето и се подготвям за онова, което ще дойде, с план за подивяване.
— Подивяване?
— Връщане на ключови видове животни и растения, които имат най-силно въздействие върху средата.
— Като тези мравки.
— Създадох творенията си — всичките си творения — да бъдат по-силни, с необходимите средства да ни преживеят. Както и с някои нововъведения.
Кътър доближи клончето до една мравка и тя се покатери по него. Преди да успее да стигне до ръката му и да го ухапе, Кътър я запрати в съседната каменна саксия. Мравката падна върху широко листо и защъка по него, като трепкаше раздразнено с криле.
От една пора в листото изригна блестящ мехур, който обви мравката в гъст като желатин сок. Насекомото се загърчи в опит да се освободи, но за секунди краката му се стопиха, последвани малко по-късно от тялото. Лепкавият мехур бързо се втечни и се плъзна по листото, за да падне върху коренната луковица в основата на стеблото.
— Тук използвах секвенция от гени на росянка — обясни Кътър. — Като същевременно засилих храносмилателните ензими.
На Кендъл му призля. Той погледна тъмната градина долу и попита:
— Колко още си създал?
— Стотици видове. Но те са само първата вълна. Освен това направих стъпка към генетичното свързване на всяка промяна със секвенция ДНК ретротранспозони.
Кендъл започна да проумява какво възнамерява Кътър. Ретротранспозоните бяха така наречените прескачащи гени, способни да се прехвърлят от вид на вид в процес, наречен хоризонтален трансфер на гени. Генетиците смятаха, че тези гени са мощни двигатели на еволюцията, предаващи различни характеристики между видовете. Неотдавнашни изследвания върху ДНК на говедата показваха, че цяла четвърт от генома им е дошла от вид пепелянка, което доказваше, че Майката природа размесва гените от милиони години и създава хибридни видове от зората на времето.
А сега не го правеше само тя.
— Значи така смяташ да ускориш еволюцията — каза Кендъл. — Смяташ да използваш тези характеристики, като ги свържеш към прескачащи гени, за да разпространиш творенията си.
— Всеки вид ще бъде като понесено от вятъра семе. Един хибрид ще доведе до два, два до четири. При цялото това разместване можеш ли да си представиш какви нови видове ще се появят? Какви нови комбинации? И всички те ще се борят за оцеляване в опасния свят, създаден от нас.
Кендъл си представи огромен пожар, плъзнал през екваториалните джунгли и обхващащ цялата планета.
„Щом вече е успял да постигне толкова много, защо се нуждае от моята бронирана обвивка? Какво възнамерява да сложи в нея?“
Явно ставаше въпрос за друга стъпка в замисъла на този побъркан.
— Новият Едем ни очаква — възторжено продължи Кътър. — Намираме се на прага на един нов свят. На драматичен генезис, който можем да видим още докато сме живи. Искам да го споделя с теб. Ще ми помогнеш ли да го постигна?
Кендъл се обърна към страстното лице и направи единственото, което можеше. Трябваше да оцелее достатъчно дълго, за да го спре.
— Да. Ще ти помогна.
08:44
— Трябва да я намерим — каза Дрейк, докато вървеше през останалата след стрелбата касапница, следван от двамата си колеги.
Пейнтър клечеше до една от оцелелите — млада сервитьорка. Беше притиснал кърпа, за да спре кръвта от раната в корема ѝ. Собственото му рамо гореше от куршума, който го бе одраскал. Малкълм го беше превързал набързо, използвайки медицинския си пакет в раницата.
Тримата морски пехотинци вече бяха претърсили улиците зад заведението, но от Джена нямаше и следа.
Пейнтър разбираше безсилието и гнева в гласа на Дрейк.
В далечината се чуваха приближаващи се сирени. Щяха да изгубят още повече време, докато се разправят с местните власти.
Зад тезгяха се разнесе стон.
„Някой най-сетне е решил да се събуди“.
Пейнтър махна на Шмит да заеме мястото му и каза:
— Стегни раната здраво.
Морският пехотинец се зае да изпълни нареждането, а Пейнтър тръгна към източника на звука. Един мъж надигна глава от пода. Ръцете му бяха вързани отзад. Маската, която скриваше лицето му, беше подгизнала от кръв. Това беше стрелецът, когото Джена бе изритала по време на престрелката. В бързината похитителите ѝ явно бяха решили, че е мъртъв, особено при толкова много кръв.