Пейнтър пристъпи до него и дръпна рязко маската, с което си спечели задоволяващ болезнен вик. От разбития нос потече още кръв. Очите на мъжа вече бяха така подути, че се бяха затворили.
— Вземи го — нареди Пейнтър на Дрейк.
Сирените виеха по-близо.
Видя, че Шмит е превързал корема на сервитьорката. Тя щеше да оцелее.
— Да вървим — каза Пейнтър.
Дрейк и Малкълм тръгнаха към задния изход, помъкнали между себе си замаяния стрелец. Джипът им ги очакваше в една пряка наблизо. Морските пехотинци го бяха преместили там в случай, че се наложи да се изнесат спешно.
Дрейк грубо бутна пленника на задната седалка.
— Ами ако копелето не проговори?
Пейнтър избърса с кокалче капка кръв от седалката.
— Може и да не се наложи. Но ще ни трябва помощ.
21.
30 април, 06:02
Планините Сиера Невада, Калифорния
„Дръж се, Джош.“
Лиза седна на неудобния стол в изолатора. Хвана ръката на брат си и ѝ се прииска да свали ръкавицата, за да го докосне наистина. Макар да беше пред нея, тя имаше чувството, че помежду им е зейнала пропаст. Делеше ги не само преградата от полиетилен. Медикаментозната кома беше отвлякла Джош — дрезгавия му смях, бързите остроумни шеги, свенливото изчервяване в присъствието на красиво момиче, съсредоточената физиономия, докато виси на въже на отвесна скала.
Всичко това беше изчезнало.
Преди няколко минути Джош беше включен към респиратор, тъй като състоянието му продължаваше да се влошава. Всяко вдишване бе твърде рязко, твърде неравномерно. До него различните монитори тихо бръмчаха, прещракваха и пиукаха. Те бяха всичко, което бе останало от енергичния и пълноценен живот на брат ѝ.
Радиостанцията изпращя и я изтръгна от унеса ѝ и тя се приготви за още лоши новини. И тогава в ухото и заговори познат и желан глас. Лиза стисна по-силно ръката на Джош, сякаш искаше да го окуражи да продължи да се бори, да му каже, че Пейнтър ще го спаси.
— Лиза — каза Пейнтър. — Как я караш?
„Как мислиш?“
Сълзите ѝ внезапно бликнаха и потекоха по бузите. Нямаше как да ги избърше. Преглътна няколко пъти, за да ги скрие от гласа си.
— Тук... тук нещата не вървят добре — каза тя, мъчейки се да се овладее. — С всеки час положението се влошава. Не знам дали си чул, но Линдал нареди да доставят ядрено устройство. Вече е на път и трябва да пристигне следобед.
— Няма ли начин да бъде разубеден?
— Не. Рано сутринта цял екип топографи отбеляза заразените райони — или поне онези, в които има явно измиране. Положението е по-лошо, отколкото показваха докладите през нощта. Организмът продължава да се разпространява и приближава критичната маса, както се изразява Линдал — точката, отвъд която дори ядреният взрив може да не подейства. Все още се правят изчисления на мощността и необходимата радиация за най-високо ниво на ефективност.
Лиза продължи с цялата настойчивост, на която бе способна в това си състояние:
— Трябват ни отговори, за да спрем ядрения удар. Или най-малкото някаква надежда за решение.
Тя се загледа в Джош, в пожълтялото му като восък лице.
„Моля те!“
— Мисля, че имаме добра следа — каза Пейнтър, макар че го каза колебливо и очевидно бе разтревожен. Разказа ѝ набързо за положението в Бразилия.
— Отвлекли са Джена?! — възкликна Лиза.
Пусна ръката на Джош и се обърна към лабораториите в другия край на хангара. Нико не беше в по-добро състояние от Джош. Кучето бе поставено на системи и макар да му вливаха кръвна плазма, гаснеше с всеки час. Всъщност горкото хъски вече щеше да е мъртво, ако не бяха титаничните усилия на доктор Едмънд Дент. Вирусологът използваше всяко средство в арсенала си, за да поддържа живота на Нико и Джош. И макар че не можеше да пребори вируса, палиативното му лечение като че ли забавяше клиничните признаци.
Пейнтър й предложи искрица надежда.
— В момента пътуваме към една лаборатория към Федералния университет на Рорайма, която е свързана с Генографски проект. От години събират генетична информация от коренните жители и използват автозомни маркери, за да изчислят миграциите и подгрупите на племената. Събрали са огромна база данни. По кръвта на човека, когото заловихме, ще можем да открием от кое племе е.
— Какво значение има това?
— Помниш ли онези снимки, които Джена е направила на нападателите в градчето призрак при езерото Моно?