— Да.
— Изглежда, групата, която ни атакува тук, е от същото племе. Питам се дали Кътър Елвс не се е оттеглил някъде в джунглите и не е подчинил на волята си въпросното племе. Ако успеем да открием племето, може да открием не само Елвс... а вероятно и Джена и Кендъл Хес.
Сребристото пламъче на оптимизма проблесна в мрака на изтощението ѝ и тя пое дълбок треперлив дъх.
— Трябва да намериш нещо. Нещо, с което да накарам Линдал да спре или да отложи плановете си.
— Ще направя всичко по силите си.
— Знам, че ще направиш. Обичам те.
— И аз теб, скъпа.
Тя не остана доволна от автоматичния му отговор.
— Кажи го, за да го чуя.
Той се разсмя, с което разпали сребристото пламъче още повече.
— Не и пред момчетата.
Лиза си представи Дрейк и колегите му и усети как устните ѝ се разтеглят в усмивка. Долови същата усмивка и в гласа на Пейнтър.
— Добре — каза той. — И аз те обичам.
След като се сбогуваха, Лиза се почувства ободрена, готова да се справи с всичко. Радиото ѝ отново избръмча. Надяваше се, че Пейнтър е забравил да ѝ каже нещо — каквото и да е, само да чуе отново гласа му, — но вместо това чу Едмънд Дент.
— Лиза, трябва да дойдеш веднага в лабораторията.
— Защо? — Тя погледна натам. — Да не би Нико да се е влошил?
— Сменях банката с плазма на момчето. Линдал беше оставил микрофона си включен и говореше на екипа. Решил е ядрените физици да експериментират върху Нико. Искат да разберат как ще подейства радиацията на организма, когато се намира в жива тъкан, за да изчислят дозата, необходима за убиването му в тялото.
— Смятат да облъчат Нико!?
— С все по-високи дози, докато правят биопсия на бъбреците и черния му дроб, за да видят колко радиация е нужна за унищожаването на вируса.
Блестящият оптимизъм отпреди малко премина в огнен гняв. Джена бе рискувала живота си, за да помогне на всички, а те възнамеряваха да убият кучето ѝ зад гърба ѝ, при това по най-мъчителен начин.
„Само през трупа ми!“
Втурна се към въздушния шлюз на изолатора.
— По-добре побързай — предупреди я Едмънд. — Току-що чух още една заповед на Линдал.
— Сега пък какво?
— Нареди на охраната да не те допуска в лабораторията, ако окажеш съпротива.
„Копеле мръсно...“
Отвори вратата и започна обеззаразяването. Докато струите поливаха костюма, се мъчеше да намери някакъв начин да спаси Нико. Когато светна зелената светлина, беше стигнала само до едно решение — гамбит, който щеше да изисква огромен риск за самата нея.
Но тя беше готова да го поеме.
Заради Нико...
Заради Джена...
Дължеше им го, но една тревога я гризеше, докато излизаше от шлюза и прекосяваше слабо осветения хангар към лабораториите.
С колко време разполагаше Нико? С колко време разполагаха всички те?
Само едно нещо беше сигурно.
Някой трябваше да намери отговор — по възможно най-бързия начин.
22.
30 април, 13:03
Земя Кралица Мод, Антарктида
— Не можем просто да си висим тук — каза Ковалски. Изглеждаше готов да зарита стената на заседналата гондола.
Грей разбираше ужаса на другаря си. Нагласи очилата и погледна навън. Гондолата висеше на височина четири етажа над пода на пещерата. Точно под тях тъмните води миеха каменния бряг. Нямаше как да се върнат обратно, а инфрачервената светлина от лампите под кабината не проникваше надалеч и разкриваше само няколко от вездесъщите поддържащи тавана вкаменени стволове.
Кой знае какви ужаси дебнеха в мрака?
Защото онова, което виждаха, беше достатъчно ужасяващо.
Бавно влачещата се река кипеше от скрит живот. От време на време на повърхността се подаваха лъскави форми. Видя в плитчините някакво създание с черупка като костенурка и шипове по главата, подобни на опашката на стегозавър. Подобен на крокодил звяр се хлъзна по корем от покрития с водорасли бряг, за да избегне тромавия натрапник, и изчезна във водата. По-нагоре по брега същества, подобни на прилепи с размерите на колибри, летяха на рояци над гнездата си, за да ги пазят. Когато очите му свикнаха с тъмното, Грей започна да различава още подробности. От водораслите стърчаха израстъци, покрити с нещо като мъх; облаци дребни комари или мушици се виеха сред стволовете на вкаменената гора; бели охлюви пълзяха по стените и оставяха светещи дири, подобно на бавно движещи се художници на графити.
Стела заговори на баща си.
— Той е прав. — И кимна към Ковалски. — Не можем да останем тук. Дилан Райт знае къде сме и че се опитваме да стигнем до Задния изход. Вече сигурно е открил, че си настроил зарядите така, че да бъдат изолирани от станцията. След като не успее да ни върне, ще изпрати екип след нас.