Клеър хвърли поглед към Клоз. В очите му се четеше надежда. Тя се извърна и заговори отново:
– Искам да съобщите на медиите, че резултатът от операцията на Пол Ъпчърч е бил по-добър, отколкото сте очаквали. Че е стабилизиран. И че планирате да го закарате в „Джон Хопкинс“, за да продължите лечението, в мига, в който състоянието му позволи да бъде местен. Трябва да ги убедите, че сте обнадежден.
Д-р Бейър не отговори.
Клеър хвърли поглед към часовника си.
– Докторе, Ансън Бишъп все още е някъде навън на свобода. Трябва да го накараме да вярва, че правим всичко по силите си, че Ъпчърч получава лечението, за което той настоя. Не е нужно да навлизате в подробности – позовете се на лекарската тайна или кажете, че нямате достатъчно информация – просто трябва да ги оставите с такова впечатление.
– Детектив, аз имам отговорности към пациента си, репутация…
– Вашите действия могат да спасят хиляди хора. Този човек – Пол Ъпчърч – отвлече и уби няколко момичета. Две от неговите жертви са тук, в тази болница, и се борят за живота си. Когато той умре, никой няма да танцува на гроба му по-щастливо от мен, но засега обществеността трябва да е убедена – Ансън Бишъп трябва да е убеден, че прогнозата е повече от положителна. Поне засега.
Докторът мълча доста дълго.
– Трябва да си помисля, детектив. А вероятно и да се консултирам с адвоката си. Ами ако Бишъп има човек някъде в тази болница, който му докладва за действията ни? Не познавам лично никой от хората, които бяха в операционната с мен. Моят екип е в Балтимор, в „Хопкинс“.
Клеър въздъхна и зарови пръсти в заплетената си коса.
– Аз обаче съм закотвена за тази стая. Трябва да говорите и с тях. Да им обясните какво е заложено на карта в тази ситуация.
– Искате твърде много, детектив.
– Ще го направите ли?
– Ще ви се обадя пак.
Той затвори, преди тя да каже и дума. Клеър постоя известно време неподвижна, след което окачи слушалката.
– Е, как е той? – попита Клоз.
– Направо страхотно.
Преди Клоз да отвори уста, някой почука на вратата, Клеър надникна през стъклото и позна Джаред Малтби от Агенцията за контрол на заболяванията. Не изглеждаше никак щастлив.
6.
Пул
Ден пети, 05:48
От мига, в който Пул влезе при Портър, броят на хората, които наблюдаваха случващото се в стаята за разпити, се бе увеличил с двама. Освен Наш там се бе появил и капитан Хенри Далтън, както и още някой, когото Пул не познаваше.
Въпреки че Далтън беше с петнайсетина сантиметра по-нисък от Пул, от него се излъчваше някаква властност, която го караше да изглежда значително по-висок, отколкото бе. Независимо от факта, че беше пет сутринта, капитанът вече бе гладко избръснат, свеж и току-що изкъпан. Точно сега Пул би убил за горещ душ.
– Не можете да го задържите – започна Далтън, пропускайки любезностите.
– На бас, че мога.
– Ако медиите надушат, че сте го тикнали в ареста, ще го разпънат на кръст.
– Предполагам, че вече са ви осведомили, капитане. Този човек сам се е разпънал на кръст. Не само че е заподозрян за убийството в хотел „Гийон“, ами е издирван и за измъкването на жена, която понастоящем е мъртва, от затвора в Ню Орлиънс и прекарването ѝ през дузина щатски граници. Не се е подчинил на заповедите ви и е напуснал Чикаго заради намерение за някакъв вид саморазправа с Бишъп. Шансът да напусне страната, ако го освободим сега, е огромен. Затова няма да ходи никъде. И изобщо не ми пука какво ще кажат медиите. – Пул се взря в другия мъж в стаята: – Вие пък кой сте?
Мъжът му подаде ръка. Беше облечен в тъмносин костюм. Косата му беше бяла и грижливо подстригана. Изглеждаше на петдесетина години.
– Казвам се Антъни Уорник. От кабинета на кмета съм.
Пул не стисна подадената му ръка. Вместо това се обърна отново към Далтън:
– Трябва да прегледам всичко, което имате за Портър – проверки на обкръжението, психологически прегледи, оценки. Искам да разбера всичко за миналото му.
– Мисля, че трябва да си дадеш малко почивка и да помислиш хубаво за всичко това – отвърна Далтън. – Всъщност всички ние трябва да постъпим така.
Уорник се обади:
– Агент Пул, ще бъде крайно безотговорно, ако обвините член на правораздавателните органи в престъпления, толкова гнусни като тези, извършени от Ансън Бишъп, без пълна яснота около всички факти. Журналистите са като гладни улични псета. Ще захапят каквото и да им подхвърлите, пък майната им на последствията. Ако някой ви снима как вървите е детектив Портър, а той е окован с белезници, не само той ще се пече на бавен огън, а и цялата правораздавателна система, включително и вашата агенция. Няма да се задоволят само с него. Всички ви ще нарекат корумпирани. Не можем да си позволим това да се случи. След последните събития в „Строгър“ нещата висят на косъм.