– Мамка му!
– Мда, определено мамка му – отговори Клеър. – Тук раздават антибиотици на корем, ще кажеш, че са бонбонки, но ако не броим това, няма кой знае какво друго да направят. Карантината на това място е толкова строга, че е по-затегнато от задника на девойка в католическо училище.
Наш се захили. Смехът му премина във влажна кашлица.
– Господи, никак не ми харесва това, което чувам!
– Май нещо съм настинал. Никаква почивка, скапано време… тялото ми не може да се справи с всичко, което се насъбра.
– Диетата ти в стил „Бързо хранене“ също не помага кой знае колко. Тялото ти е твой храм, поне така се предполага. Ти се отнасяш с твоето, сякаш живееш в гето и се надяваш да грабнеш застраховката, след като копторът ти изгори.
Наш хвърли поглед към опаковките от „Макдоналдс“ на пода на колата и побърза да смени темата:
– Чух лекаря на Ъпчърч по радиото преди няколко минути. Май поне там извадихме късмет.
– Всичко, което си чул, е лъжа. Докторът ни покрива, за да ни спечели малко време. Ъпчърч е пътник. Остават му максимум четирийсет и осем часа. Държа под око всички, които имат контакт с него, за да съм сигурна, че истината няма да излезе наяве.
– Клеър, ако целта на обаждането ти беше да ме ободриш, трябва да ти кажа, че хич не те бива в това.
От изхода на метростанцията един униформен се провря изпод жълтата лента, опасваща местопрестъплението, и се запъти към колата на Наш. Вятърът завихряше снежинките около краката му. Когато полицаят разбра на кого е автомобилът, махна неохотно на Наш и закрачи обратно.
– От жертвите на Бишъп ли е откритото тяло?
– Все още не съм влязъл – отвърна Наш. – Но поне така изглежда – от онова, което чух.
– Вярваш ли на това, което Сам каза за родителите на Бишъп?
– В момента не знам на какво да вярвам.
– Понеже може да е някой от тях. А може и да е имитатор.
Наш изключи отоплението и го включи отново. Шибаното нещо определено духаше студено. Кожата му беше ледена – не можеше да се стопли.
– Сам би ни казал да се съсредоточим върху доказателствата. Така и ще направим.
– Видя го, нали? – попита Клеър.
– Не съм сигурен какво точно видях. Не знам дали ще може да се възстанови след всичко това.
Клеър замълча.
– Онзи от ФБР знае ли, че си там? – попита след малко.
– Да. Всъщност той определи параметрите.
– Параметрите?!
Някой почука на стъклото и сърцето на Наш замалко да изскочи.
– О, Боже!
– Какво става? – попита Клеър.
Наш се извърна и погледна вляво. Лизет Лоудън от новините на Седми канал стоеше до колата му. Беше мушнала ръце в джобовете на обточеното си с кожа палто и пристъпваше от крак на крак, сякаш танцуваше, в отчаян опит да се постопли.
– Трябва да затварям, Клеър. Ще ти се обадя после.
Той прекъсна връзката и изключи двигателя. Моторът се задави, сякаш не беше напълно убеден дали трябва да гасне, след което замлъкна. Наш се измъкна от колата, тресна вратата и тръгна към входа на метрото, подминавайки Лоудън като малка гара.
– Няма да разговарям с теб.
– В такъв случай ще се наложи да си измисля нещо – отвърна тя, като ситнеше след него.
– Къде ти е операторът?
Тя посочи с палец зад гърба си. Ванът на Седми канал беше паркиран три места зад неговата кола.
– Топли се.
– Няма да е лошо да му правиш компания.
– Знам, че имате труп тук. Вероятно жертва на У4М.
– Няма труп.
Тя протегна телефона си. На екрана беше отворен фейсбук пост.
– Това направо си прилича на тяло.
Наш мислено си отбеляза потребителското име на автора на публикацията.
– Според мен е фалшификат.
Той се мушна под полицейската лента. Когато Лоудън се опита да го последва, се появи униформеният.
– Аз съм с него! – викна тя.
Наш поклати глава и заслиза по стълбите.
– Не, не е с мен.
– Къде е детектив Портър? – извика тя след него. – Не трябваше ли и той да е тук?
Наш не ѝ отговори. Закрачи към перона, ориентирайки се по глъчката.
Въпреки че на тавана имаше флуоресцентни лампи, четирите огромни халогенни прожектора, издигнати насред релсите, светеха още по-ярко – балон бяла светлина сред окъпаното в жълто пространство. Влакът бе спрял в източния край на тунела, а един „Форд Р150“ със специални джанти стоеше върху релсите и блокираше западната част. Фаровете му бяха включени и сочеха към коловоза, въпреки че петнайсетина метра по-нататък светлината помръкваше.
В края на перона Наш бе упътен към някакви стъпала, които го отведоха до релсите.
– Третата релса е под напрежение – изрече някой зад гърба му. – Не можем да я изключим, без да засегнем и останалата част от маршрута, така че внимавайте къде стъпвате!