Жълтата полицейска лента очертаваше голям квадрат между пикапа и влака. Халогенните лампи бяха пропъдили всички сенки. Извън лентата стояха няколко униформени, двама криминалисти от чикагската полиция, трима агенти на ФБР. Вътре в квадрата нямаше никой. Всички очи бяха насочени към него. Всички разговори постепенно замряха.
Наш се наведе, мина под лентата и се насочи към центъра на очертаната зона.
Коленичи.
Извади телефона си и звънна на Пул.
– Опиши ми го – рече Пул веднага след като вдигна. – Всяка подробност. Не бързай. Не пропускай нищо.
Наш хвърли бърз поглед към тримата агенти и към криминалистите от местната полиция, които го наблюдаваха втренчено. Никой не изглеждаше щастлив, че не е в центъра на събитията.
В мига, в който откриха, че телата са две, и Пул се беше опитал да претендира за юрисдикция, Уорник се обади на кмета, кметът се обади на директора на ФБР, а директорът се обади на шефа на Пул. След не повече от пет минути Пул вече имаше заповеди не само да държи чикагската полиция в течение, ами и да ги включи в екипа. Очевидно да работят заедно, бе най-добрият начин да запазят добрия си имидж сред обществеността. Пул възрази и незабавно бе скастрен. Наш не таеше никакви илюзии защо началникът на Пул толкова лесно се е съгласил – ФБР искаше да държи изкупителната жертва на една ръка разстояние. Ако нещата се оплескаха, искаха да имат някого, когото да обвинят – някой, който не е ФБР. Чудесното ни правителство в действие.
Наш се прокашля.
– Тя е на… хм… не съм много сигурен за възрастта. Предполагам, трийсетина, може и четирийсетина годишна. Трудно е да се прецени. Облечена е в бяла домашна роба. Тънка материя. Нищо друго, доколкото мога да видя. Няма обувки, няма бельо, няма палто или каквото и да е друго на местопрестъплението. Кожата ѝ е покрита с някаква бяла, прахообразна субстанция. Косата ѝ също.
– А дрехите?
– Не.
– Значи е облечена след смъртта си?
– Така изглежда.
– Какво друго?
Наш свали черните си кожени ръкавици, извади от джоба си латексови и си ги сложи, сложи и медицинска маска, в случай че белият прах е отровен. Наведе се още по-близо към тялото.
– Очите ѝ са затворени, но мисля, че дясното е било отстранено. Има малко засъхнала кръв в ъгълчето. – Бавно повдигна косата ѝ с ръка. – Ухото също липсва. Нагласена е специално в такава поза, че да изглежда, все едно се моли. Поставена е на колене.
Посегна към устните ѝ и се опита да ги разтвори.
– Вкочанена е. Не мога да отворя устата ѝ.
– Трупно вкочанясване?
– По-скоро е от студа.
– Не насилвай – каза Пул. – Съдебният лекар ще може да потвърди дали езикът ѝ е бил премахнат. Има ли три кутийки? Овързани с черна лентичка?
– Да – отвърна Наш. – Но обикновено не ги откриваме така. Бишъп ги изпраща по пощата, една по една, през около седмица. Никога не е оставял всичките три при трупа.
– Така беше с тялото, което открихте в тунелите с Портър. Финансовия директор на „Талбът“.
– Гюнтер Хърбърт – изрече Наш.
Бишъп бе казал на Портър, че е измъчвал Хърбърт, за да получи информация за финансите на Артър Талбът. Информация, която щяла да уличи едрият чикагски собственик на недвижими имоти в множество престъпления.
– Същото беше и с Либи Макинли – добави Пул. – Беше оставил трите кутийки на масичката ѝ за кафе.
– Нашият неизвестен заподозрян е изрязал нещо върху челото ѝ е нож.
– Какво пише?
– „Аз съм зло.“
Либи също беше изпонарязана. Хиляди дребни порязвания от бръснач по цялото ѝ тяло.
– И Хърбърт, и Макинли са измъчвани, за да се изтръгне информация – каза Наш меко. – Различни са от останалите ни жертви.
– Какво друго?
Наш се наведе още по-близо. Трупът пред него приличаше повече на статуя, отколкото на човек. Никога не бе виждал тяло, разположено така.
Молещо се.
Той присви очи.
– Крайчетата на пръстите ѝ.
– Какво за тях?
– Те са… изгорени.
– Отпечатъците ѝ са премахнати?
– Така изглежда – отговори Наш, опитвайки се да намери по-добра гледна точка, без да мести ръцете на трупа. – Това никога не го е правил.
– Има ли послание?
– Послание ли?
– Парче картон, хартия, каквото и да е… с нещо, написано върху него?
Наш се огледа.
– Доколкото виждам, не… о, чакай малко.
– Какво забеляза?
Наш се изправи и тръгна към стената. Видя как всички го наблюдават с любопитство.