– Някой знае ли дали това е отскоро?
Никой не отговори.
– Какво има? – попита Пул отново.
Наш се пресегна и докосна боята. Още беше влажна.
ТАТКО, ПРОСТИ МИ
Написано със спрей върху стената на тунела, почти изгубило се сред всички останали графити наоколо.
8.
Пул
Ден пети, 06:22
Докато разговаряше с детектив Наш, Пул не откъсваше очи от тялото. Жената стоеше на колене на брега на езерото, досами водата – изглеждаше така, сякаш се моли. На сребърния поднос пред нея бяха наредени три бели кутийки, пристегнати с черна лентичка. „ТАТКО, ПРОСТИ МИ“ на табелка, изправена пред нея. „Аз съм зло“ – издълбано на челото ѝ.
Екипът по уликите от ФБР го наблюдаваше от разстояние. Хората от кабинета на съдебния лекар – също. Както и на колегите им на местопрестъплението в метрото, и на тях им беше наредено да се държат настрани.
Пул коленичи в снега и огледа по-внимателно връхчетата на пръстите на мъртвата. Въпреки че ръцете ѝ бяха събрани като за молитва, можеше да види, че и нейните отпечатъци са премахнати. Химично изгаряне от някакъв вид – вероятно киселина, сярна, може би солна…
Посегна към устата ѝ и понечи да я отвори, но челюстта не поддаде. Също както беше казал Наш. Прекадено скована, за да е посмъртно вкочаняване. Може би замръзнала. Миналата нощ температурата беше ниска, в комбинация с ледения вятър се усещаше като минусова.
И тук имаше бял прах. Беше покрита със сняг, така че беше трудно да се забележи, ала определено го имаше. Някакъв тънък слой върху тялото ѝ, но не и върху нощницата. Очевидно е била облечена, след като субстанцията е влязла в контакт с кожата ѝ. Проблясваше леко, имаше кристална структура.
Сол?
С помощта на Бишъп Пол Ъпчърч бе давил жертвите си в резервоар със солена вода. Може ли това да беше някакъв остатък от солта?
Телефонът на Пул иззвъня. Той го изрови от джоба си. Номерът беше непознат.
– Агент Пул.
– Обажда се шериф Банистър от Симпсънвил. Извинявайте, че ви безпокоя толкова рано. Още ли сте в Ню Орлиънс?
– Не, върнах се в Чикаго – отговори Пул. Изправи се и махна на криминалистите да се заемат с уликите. – Какво мога да направя за вас, шериф?
– Ами аз… имам труп тука. – Шериф Банистър звучеше потресена. Гласът ѝ леко трепереше. – Открих го точно на стъпалата пред съда преди около два часа. Просто… просто си седеше коленичила. Изглеждаше, сякаш се моли. Поне на това приличаше, де. Има три бели кутийки, овързани с черна лентичка. И някой е написал нещо на стъпалата.
– „ТАТКО, ПРОСТИ МИ“ – промърмори Пул.
– Да. Откъде знаете?
– Имате ли идея коя е жената?
– Не е жена, мъж е. И знам точно кой.
9.
Клеър
Ден пети, 06:29
Клеър кихна и издърпа още една хартиена кърпичка.
– Май ще ни трябва по-голяма кутия1 – изрече Клоз с най-добрия северняшки акцент от Ню Инглънд, на който беше способен (не беше кой знае колко добър). След което подсмръкна.
Клеър му хвърли мрачен поглед.
– Хич не ме блазни идеята да си умра тук с теб.
Клоз се облегна на стола. Старият метал изскърца жалостиво.
– Ако можеше да умреш където и с когото си поискаш, кого би избрала?
Тя се замисли за секунда.
– Матю Макконъхи. Винаги съм си мислела, че е доста секси като за бял пич. Е, Макконъхи на четирийсет и нещо, разбира се, не онзи младият от „Объркани и непокорни“.
– Къде?
– Може би на плаж в Барбадос.
Клоз поклати глава:
– О, я пак си помисли… Единственият начин да умреш на плаж е да бъдеш изяден от акула. Никой не иска да бъде изяден от акула.
– Това е много тъпа и шибана игра.
Клоз не ѝ обърна внимание:
– Аз бих заложил на Дженифър Лоурънс, но само ако носи кожените дрехи от „Игрите на глада“.
– И къде би искал да умреш?
– Толидо, Охайо. Несъмнено.
– Защо точно Толидо?
Той сви рамене:
– Няма акули.
– Очевидно.
– Освен това в Толидо няма какво да се прави. Така че, ако сме там с Дженифър Лоурънс, заключени в някаква долнопробна мотелска стая…
Клеър стисна очи и запуши ушите си:
– Достатъчно! Не искам да знам какво се случва в главата ти. Нито сега, нито никога.
– Просто се опитвам да разведря обстановката.
– Знам.
– Не искам да умра тук.
– Знам.
– Не можем да напуснем сградата и почва да ме хваща съклет.
– Знам.
С десния си крак Клоз се отблъсна от пода и започна бавно да се върти на стола си обратно на часовниковата стрелка.
1
Препратка към класическата фраза „Ще ни трябва по-голяма лодка“ от култовия филм „Челюсти“, произнесена от Рой Шнайдер – Бел.прев.