Качиха се с асансьора на четвъртия етаж.
Когато вратите се отвориха, Стоут с жест ѝ показа пътя по коридора вляво. Надписът на стената гласеше: „Кардиологично отделение“.
– Една от сестрите го откри преди десетина минути. – Кого?
Той не отговори. Продължиха по друг коридор, след това по трети, докато най-накрая се озоваха в нещо като административно крило. Повечето врати бяха затворени, а щорите – спуснати.
– Втората отляво – посочи Стоут.
Клеър се отправи натам. Върху табелката на вратата беше изписано „Д-р Станфърд Пенц“. Ръката ѝ се отпусна върху служебното оръжие в кобура на хълбока ѝ.
– Това няма да ти трябва.
Независимо от това Клеър откопча кожената каишка на кобура – за всеки случай, и стисна ръкохватката на оръжието по-здраво, докато се пресягаше към бравата. Вратата се отвори с лекота. Отляво имаше кушетка, а отдясно – махагоново бюро с два стола, тапицирани с кожа и плюш. Стената бе покрита с дипломи, а на бюрото бе поставена една-единствена семейна фотография: трима души – мъж на шейсетина години, съпругата му и момче на около дванайсет, всички усмихнати и издокарани като на празник.
В средата на стаята, с лице към огромния прозорец на отсрещната стена, на колене стоеше мъж. Главата му бе приведена, брадичката почти допираше гърдите му. Не носеше обувки. До него бяха оставени чифт черни мокасини.
Клеър пристъпи напред.
Стоут, който бе останал на вратата, се окашля, но не каза нищо.
Клеър заобиколи мъжа и като застана между него и прозореца. Тогава видя кръвта и трите малки бели кутийки, наредени на една линия върху пода.
10.
Наш
Ден пети, 08:31
Наш свали палтото си, докато вратите на асансьора се отваряха на сутеренния етаж на чикагската полиция. Помещението обикновено изглеждаше едва ли не изоставено, но днес направо гъмжеше от хора. В мига, в който вратите се отвориха, някакво хлапе на двайсетина години се намъкна вътре. Тикаше количка, пълна с кашони с документи.
Кашони, които Наш позна.
– Къде ги караш тези?
– „Рузвелт“ – отвърна хлапето.
Наш забеляза значката на ФБР, закачена на колана му.
– По чие разпореждане?
Хлапето се пресегна и натисна бутона за първия етаж. Махна с палец неопределено към коридора:
– Ако имаш някакви въпроси, препоръчвам ти да говориш с агент Пул.
Вратите на асансьора започнаха да се затварят. Наш протегна крак между тях. Когато се отвориха отново, той посегна към таблото с бутоните и ги натисна всичките, преди да се измъкне.
Покрай него се провря друг агент с ръчна количка, натоварена с още шест кашона.
От няколко години насам екипът, който се занимаваше с У4М, се помещаваше в приземния етаж, в стая, която бяха започнали да наричат Щаба. Бяха открили, че им е по-лесно да се съсредоточат там, отколкото в общото помещение горе, където работеха останалите детективи. Прекалено много въпроси, прекалено много любопитни очи, прекалено много информация, която изтича в пресата. Изолацията сложи край на всичко това. Е, поне на по-голямата част. Преди няколко месеца, когато Ансън Бишъп беше идентифициран като У4М, след което избяга, ФБР пое контрола върху разследването. Освен това заеха и едно помещение точно срещу Щаба. Портър настояваше, че цялата ситуация е временна. Или щяха да заловят Бишъп, или ФБР щеше да върне случая на местната полиция, щом цялата история се появи по първите страници на вестниците. Само че това не се случи. Напротив, нещата станаха още по-напрегнати. И по-лоши.
Наш първо погледна в офиса на ФБР – четирима агенти, не познаваше нито един. Всички пълнеха кашони с документи и ги складираха до вратата.
Отсреща, в Щаба, откри агент Франк Пул, който седеше на стол в предната част на помещението, вперил поглед в трите бели дъски с доказателства.
Наш почувства, че лицето му пламва.
– Какво става, Франк?!