Когато стигнаха до мазето и вратата се отвори, в коридора срещу тях стоеше Наш.
Портър не го бе виждал от процеса. Не бяха разговаряли повече от месец.
– Брайън.
– Здрасти.
Наш огледа Портър – оранжевия гащеризон, белезниците и веригите на краката.
– Поне да се бяха бръкнали малко за маска като на Ханибал Лектър и количка, че да е пълна картинката.
Групичката излезе от асансьора. Вратите се затвориха зад тях.
Наш сведе очи към обувките си, сетне отново погледна Портър:
Пул ми се обади снощи и ме информира за всичко, което е открил. Искам да знаеш, че двамата с Клеър винаги сме вярвали, че си невинен. Искахме да говорим с теб, но…
Далтън се прокашля:
– Забраних им. Не само на тях – на целия отдел. Докато не изясним всички факти. От присъдата ти за организирането на бягството от затвора в Ню Орлиънс остават само още три дни. – Той хвърли бърз поглед към окръжния прокурор. – В светлината на новооткритите доказателства не мога да си представя, че някой би решил да повдига допълнителни обвинения. Ще дадем общо изявление, ще се оправя с медиите…
Портър не му обърна внимание и се усмихна на Наш:
– Хм, вие двамата с Клеър, значи?
– Аха, ние с Клеър.
В деня, в който Клозовски се самоуби, нещо в Наш умря. Нещо умря във всеки от тях. Портър се радваше, че двамата са намерили поне някакво щастие заедно. В края на краищата именно това щеше да ги изведе до другата страна.
– Тя тук ли е?
Наш кимна към коридора:
– Беше в Щаба, събираше нещата. Като няма разследваща група, няма вече и причина да сме в мазето. Връщаме се на бюрата си горе. Преди малко се качи да поговори с някакъв, който дошъл и искал да се срещне с теб. Доста такива има напоследък. Повечето са някакви особняци.
– Ще поискаш да видиш това – каза Портър, вглеждайки се в коридора.
– Да видя какво?
Пул трябваше да отключи вратата, федералните бяха сменили ключалката на временния си офис срещу Щаба скоро след като Портър бе откраднал досието на Макинли. Въпреки че по-голямата част от свързаните със случая материали вече бяха преместени в полевия офис, не бяха опразнили напълно мястото.
В мига, в който Пул отвори вратата, миризмата ги връхлетя. Лека, но нямаше съмнение, че е там. Хеслинг сбърчи нос. Пул влезе в стаята и щракна ключа за осветлението.
Портър закрачи към задния ляв ъгъл на помещението. Веригите му подрънкваха. Обърна се към Наш:
– Помогни ми да преместим бюрото.
– Мистериозното петно?
Портър кимна.
Всеки хвана по един ъгъл на тежкото метално бюро и с общи усилия го преместиха няколко крачки вдясно.
Петното върху жълтеникавокафявия марокански килим беше около трийсетина сантиметра в диаметър и бе там от години. В никакъв случай не беше единственото петно по подовете на управлението. Ремонтите все остава накрая в списъка с разходи в градския бюджет. Миризмата се появяваше и изчезваше периодично, като най-лоши бяха летните месеци. Нямаше начин да се опише – някаква смесица между скункс, мокра вълна и вкиснато мляко. Портър бе похарчил от своите пари за препарат за премахване на петна. Това като че ли помогна за няколко дни, но после смрадта се бе завърнала. Преместиха бюрото върху петното, добавиха няколко кашона и се заеха с други, по-належащи неща. Когато федералните бяха заели помещението, със сигурност нямаха причина да се занимават с него.
Портър коленичи и огледа петното.
– Килимът е местен.
Наш изглеждаше озадачен:
– Че кой би го сторил?
– Някой да има нож?
Пул му подаде сгъваем ловджийски нож, подобен на онзи, който бе използвал Бишъп.
Портър отвори острието, повдигна с връхчето края на килима и го отдели от перваза в основата на пода. Отдолу имаше изрязано малко квадратно пространство, в което бе сложена бяла кутийка, не по-голяма от калъф за писалка, привързана с черна лентичка.
132.
Портър
Ден сто деветдесет и девети, 11:42
Някой подхвърли нещо за „веществени доказателства“, но всички знаеха, че вече няма смисъл да са предпазливи. Портър измъкна кутийката, махна лентичката и я отвори. Вътре имаше две стъклени шишенца. На етикетите и на двете пишеше „МОНТЕХЮ ЛАБС – ВИРУС „КОРОНА“ – ТЕЖЪК ОСТЪР РЕСПИРАТОРЕН СИНДРОМ“.
– Ама че работа… – промърмори Наш.
– Не ги докосвай – предупреди Пул. – Ще извикам някого. Ето ги липсващите ни две шишенца.
Портър се взираше в малките стъкленици.
– Сигурно Клозовски ги е оставил. Единствено той имаше достъп. Но това значи, че ги е скрил преди карантината в „Строгър“. Използвали са едната, за да напълнят спринцовката, която Клеър откри в болничното шкафче, оставили са празната в хотелската ми стая в Ню Орлиънс и са скрили останалите две тук. Никога не са имали намерение да разпространяват вируса.