Пул говореше по телефона, като слушаше Портър с едно ухо.
– Може ли да е използвал тунелите, за да стигне от болницата дотук? – попита Наш.
– Няма начин – отвърна Далтън. – Тази сграда е прекалено нова, за да е част от онази мрежа. Освен това някой би могъл да го разпознае и да каже нещо. Всички тук знаеха, че е затворен в болницата заедно е останалите.
Никой не бе чул Клеър да влиза в стаята. Стоеше до вратата, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Тя заговори:
– Току-що се срещнах с Робин Хилбърн. – Погледна Наш, след това – Далтън и Пул, после прекоси стаята и коленичи до Портър. Държеше плик. – Тя… тя ми даде това и ме помоли да ти го предам. Каза, че Дерек го е оставил под възглавницата ѝ в деня, в който… е починал. Заедно с бележката. Не искала да съобщава на останалите за това тук, понеже било твърде лично. Каза, че съжалява, че е чакала толкова дълго. Криела го е през всичките тези години. Не била сигурна дали иска да го споделя – притеснявала се да не опетни паметта на съпруга си. Когато Пул я посетил, а и всичко това по новините… тя разбрала, че тази информация вече не е нейна, за да я пази в тайна.
Някой беше отворил плика преди много време – лепилото вече не лепнеше. Вътре имаше няколко странички, изписани на ръка. Портър прегледа текста набързо.
– О, Господи…
Клеър постави ръка върху рамото му:
– Прочетох го, Сам. Знам, че не трябваше, но… много съжалявам. – Тя замълча за секунда. – Робин мисли, че Уелдърман и Стокс са фалшифицирали бележката, открита до тялото на Дерек. Това я изплашило. Не знаела какво да прави, ако тази информация излезе на бял свят.
Когато Портър приключи с четенето, ръцете му трепереха. Страниците се разпиляха по пода. Осъзна, че е седнал на земята, облегнал гръб на бюрото. Погледна Пул, Наш и останалите.
Клеър обви ръце около врата му:
– Това не е твоя вина, Сам. Чуваш ли ме? Трябва да го оставиш зад себе си. Ще ти помогнем, обещавам. Забрави за Бишъп, забрави за онова, което е направил, забрави за всичко.
Сам ѝ обеща, че ще забрави. В мига, в който спомените започнаха да се завръщат и дупките започнаха да се запълват, той се закле, че ще забрави. Закле се пред всички тях. Забавно е как започват най-малките лъжи.
133.
Бишъп
Ден двеста и трети, 09:48
Адвокатът на Ансън Бишъп уведоми медиите, че клиентът му ще бъде освободен по обед на 2 септември, сряда, и в съдебната палата ще бъде дадена пресконференция, където двамата с Бишъп ще направят съвместно изявление, последвано от въпроси. В действителност го освободиха на 31 август, в единайсет вечерта. Напусна съдебната палата през задния вход, където нямаше никого с изключение на чистача, който пушеше и придържаше вратата с крак точно толкова, че да не позволи на димния детектор на два метра от него да запищи. Бишъп се вмъкна в една работеща на празни обороти лимузина, на чиято задна седалка го очакваше черна кожена торба. В нея имаше няколко документа за самоличност с различни имена, кредитни карти, тоалетни принадлежности, ключове за кола и десет хиляди долара в брой. Лимузината го откара до хотел „Радисън“ на летище „Мидуей“, където той боядиса косата си черна, дремна три часа и взе късния полет за Бостън под името Дарън Мецлър.
Необезпокояван от папараци, слезе на международното летище „Логан“ и стигна до дългосрочния паркинг недалеч от него. Ключовете, които намери в торбата, отключиха сребрист двегодишен „Мерцедес С-300“, оставен с пълен резервоар на паркомясто К302.
Пътуването до Ню Касъл, Ню Хампшир, отнемаше около час, но Бишъп спря да закуси в малко крайбрежно ресторантче в Нюбърипорт, наречено „При Майк“. По един от кабелните канали вървеше видеото, което Клозовски бе оставил на работния си компютър – онова, в което признаваше, че е извършил първоначалните убийства на У4М, от Кали Тремел чак до отвличането на Емъри Конърс. Когато клипът свърши, няколко журналисти заспориха дали пък съдебните заседатели в процеса на Бишъп някак са видели този запис, въпреки че бе излязъл едва след като разискванията бяха приключили. Бишъп си тръгна, преди да чуе до какъв извод стигнаха. Тук също никой не го позна.
След като прекоси, моста от Портсмут до остров Ню Касъл, той подкара бавно из очарователните ретро кварталчета, мина през центъра на острова и последва знаците до „Грейт Айлънд Комън“, старомоден парк на брега на Атлантика. Наоколо имаше само няколко коли, най-вероятно на неколцината бегачи или на майките с деца по детската площадка.