– Изглеждаш добре. Като за мъртвец де.
– Не само аз, така като гледам – отвърна Винсънт, кимайки към бащата. Сетне посочи с палец към колата. – Онзи там пя през половината път. Никога вече няма да се кача в едно возило с него. Когато не пееше, човъркаше нещо в лаптопа си. Не останаха хора, които знаят как да се насладят на пътуване с автомобил.
– Не е лаптоп, а е „Елиънуеър 17“ с осмо поколение процесор и GTX видеокарта. Няма да ми обиждаш хардуера! – дочу се глас от колата. – Много неща са ми на главата и трябва да остана добре информиран.
Предната дясна врата се отвори. Едуин Клозовски излезе от мустанга и кимна:
– Здрасти, Ансън.
– Здрасти, Хлапе.
134.
Бишъп
Ден двеста и трети, 09:58
– Обръснал си си главата?
Клозовски прекара ръка по гладкия си череп. Дългата му коса беше изчезнала.
– Така изглеждам като оня пич от „В обувките на Сатаната“. Все още работя по въпроса с козята брадичка.
– Никой вече не те търси. Не и след онази експлозия.
Клоз се смути.
– Може и да съм се попрестарал с пластичния експлозив. Все още не са открили тялото ми в онази бъркотия. Минах през всичките тези трудности – да разменя ДНК и отпечатъците в базите данни… и накрая какво – даже не могат да изровят един пръст, за да търсят съвпадения.
– Ще намерят все нещо. Дай им време.
– Съмнява ме.
Винсънт се приближи и стисна раменете на Клозовски:
– Аз пък съм много доволен, че съм мъртъв. Студентски заем – няма. Дълг по кредитната карта – няма. Бивши гаджета – няма.
Майката се приближи. Бащата вървеше след нея. Тя огледа голата глава на Клозовски:
– Сигурен ли си в това?
Клоз кимна.
– Прерових всички бази данни и смених абсолютно всяко късче информация за всички ни – чак до старите ни снимки от шофьорските книжки. Телата, които им оставихме, съвпадат с живота ни досега. Светът е напълно убеден, че сме мъртви. Всички освен Ансън, когото обаче вече не могат с пръст да го пипнат, след като го съдиха веднъж.
– Сега, когато всички, свързани с „Бекпейдж“, са или мъртви, или са се покрили, тези няколко бивши техни служители, чиито самоличности ти така любезно размени с нашите, няма да липсват на никого – каза бащата.
– Полицията и ФБР са затънали толкова яко, че ще направят всичко това да бъде забравено колкото може по-скоро. Никой няма да рови повече.
Клозовски взе от мустанга няколко пакета, всеки с етикетче е различно име. Остави два върху тавана на колата и подаде другите на хората около себе си.
– Това са новите ви документи и кредитни карти. Банковите сметки и кредитната ви история са чисти. Уредил съм всеки от нас да е клиент на няколко банки. Паричните средства са благодарение на авоарите на „Бекпейдж“. Обрах ги до шушка. – Той погледна към майката. – Като ги прибавим към парите, които ти и Лиса Картър взехте от Талбът навремето, имаме почти по милион долара всеки.
Изглеждаше невъзможно, но усмивката на Винсънт стана още по-широка.
Бащата измъкна малко шишенце „Джеймисън“ от задния си джоб.
– Искам да вдигна наздравица.
– Аз не пия – каза Бишъп.
– Днес пиеш, сине.
Бащата разви капачката и вдигна бутилчицата. Устните му се извиха в усмивка, докато наблюдаваше сина си.
– Ти изчисти боклука, шампионе. Око за око. – Погледът му обходи лицата на Клозовски, Винсънт и майката. – Всички вие. Изключително съм горд.
Той надигна шишето към устните си, отпи дълга глътка, след което го подаде на Бишъп.
Бишъп се взря в уискито, което блестеше по гърлото на бутилката. Подаде я обратно на бащата:
– Подръж я за момент.
Бръкна в джоба си, извади лист хартия и го разгъна. Вдигна рисунката така, че и останалите да я виждат. От листа ги гледаше момиче на около четиринайсет, облечено в червен пуловер, с палава лека усмивка и блясък в очите.
– Оригинал от Пол Ъпчърч. Мейбъл Маркел.
– Знаеш, че това е Теган, нали? – подметна Винсънт, наблюдавайки с усмивка рисунката. – Винаги си е падал по нея.
Бишъп кимна. Извади от джоба си запалка и подпали ъгълчето на листа. Държа рисунката колкото можа. Останалите наблюдаваха мълчаливо как огънят пълзи по хартията, превръщайки цветния образ в черна пепел, мигновено понасяна от вятъра. Бишъп хвърли последното късче на земята и го остави да догори. Мина почти минута, преди да заговори отново. Взе бутилката от бащата и я задържа до гърдите си.
– За онези, които изгубихме по пътя. Пол Ъпчърч и Лиса Картър. Паметта им ще е жива във всички нас.
Отпи и предаде шишенцето на останалите. За миг си помисли, че майката ще заплаче при спомена за госпожа Картър. Но тя никога не плачеше. Вместо това му се усмихна: