– Не прави нещо, за което ще съжаляваш, Сам.
Портър се изсмя меко:
– Вече не съжалявам за нищо. Вече не чувствам нищо. Успя да унищожиш тази част от мен. Ако федералните не ме бяха улучили тогава, онзи ден в „Гийон“, щях да те застрелям, без да ми мигне окото. Но ти тъкмо това искаше да направя, нали? Да те застрелям. Просто поредната част от плана ти – да накараш ченгето да те застреля пред всички онези хора, като последна черна лентичка върху собствената му бяла кутийка. Да спечелиш и последните, които все още се съмняват, че си виновен – „Портър се опита да го гръмне, преди да излезе на светло, значи трябва да е невинен“. Винаги за всичко са виновни корумпираните ченгета.
Бишъп не отговори.
Пистолетът се изви в ръката на Портър.
– Уорник убивал ли е някого наистина? Или и това си изфабрикувал? Онази жена на гробищата, другата на релсите, онези, които смятахме за Теган и Кристина… бас ловя, че това си бил ти. Поставил си ги в същите пози, за да копираш собствения си почерк. Искал си светът да си мисли, че ти и приятелите ти сте мъртви, затова си приписал убийствата на Уорник, нали?
– Уорник беше също толкова дълбоко затънал, колкото и кметът. Корумпирани като Талбът и останалите – каза тихо Бишъп.
– Може би – прекъсна го Портър, – но не са ги убили те. Бишъп отново замълча.
Портър кимна към вратата:
– Видях майка ти да шофира. Коя беше жената, която остави в къщата на Финики? Ако не е майка ти, коя е тя?
– Не знам за какво…
Портър се хвърли към него и заби дулото на пистолета във врата му:
– КОЯ, МАМИЦАТА МУ БЕШЕ ЖЕНАТА В КЪЩАТА?
– По-полека, Сам.
Гласът на Бишъп остана спокоен.
Разнесе се познато изщракване – Портър бе запънал петлето на револвера.
– Имаш ли подслушвател? Записваш ли това?
– Не – отвърна Портър.
– Тя беше никоя, Сам. От по-долните нива на „Бекпейдж“.
– Която по случайност прилича на майка ти.
Бишъп кимна.
Портър направи няколко крачки назад към кабинките. Не каза нищо почти цяла минута.
– Пул ми даде останалата част от дневниците – изрече. – Някой му ги метнал при хаоса в „Гийон“. Не съм оставял бележка, забодена на ризата на Стокс в колата на Финики, както си написал.
Бишъп премълча.
– Не съм бил аз – настоя Портър.
Бишъп го погледна в огледалото.
– Ти си също толкова замесен във всичко, както и останалите. Видях те в къщата. И в онази уличка.
Портър разтри врата си, впи поглед в Бишъп, сетне бръкна в джоба си и извади плик. Хвърли го на плота близо до ръката на Бишъп.
– Прочети го.
Отначало Бишъп не помръдна. После бавно посегна към плика и извади отвътре няколко страници.
– Какво е това?
– Предсмъртното писмо на Хилбърн – изрече Портър. – Истинското!
Бишъп бе вперил поглед в огледалото. Очите му не помръдваха от Портър. След малко сведе глава и зачете.
– На глас – нареди му Портър.
Бишъп кимна и се прокашля.
– „Скъпи Сам… В живота си съм правил много неща, които не очаквам да разбереш. Започвах да пиша това писмо десетки пъти и всеки път се опитвам да открия обяснение за тях и просто не го намирам. Надявах се да настъпи някакъв момент на просветление, да ме озари идея как да обясня всичко не само на теб, на съпругата ми и на всички онези, които несъмнено ще започнат да задават въпроси по някое време, но и на себе си. Стигнах до заключението, че подобни отговори не съществуват. Не си спомням точния момент, когато животът ми стана лош – никога не е имало избор между две врати. Вместо това имаше цяла поредица от малки погрешни стъпчици, всяка от които водеше към друга, и преди да се усетя, когато погледнах зад гърба си, вече бях толкова навътре в гората, че нямаше връщане назад. Една-две ръце на покер, които не се развиха по най-добрия за мен начин. Няколко долара назаем от човек, когото считах за приятел, за да си върна загубата на конни надбягвания. След това още заеми. Този тип хора са изтъкани целите от усмивки, когато ти подават парите… и не чак толкова, когато си ги искат обратно. Стокс и Уелдърман – тогава работеха в отдел „Убийства“, не точно обичайната компания, с която си прекарваш времето, така че няма да се изненадам, ако не ги познаваш. Запознах се с тях на покер. Уелдърман беше редовен всеки четвъртък вечер. Забавен факт: веднъж едва не те поканих да дойдеш, но знаех, че не си падаш по картите. Чудя се какво ли би се случило, ако беше дошъл? Дали щеше да ми кажеш да пасувам при чифт аса и попове? Ако го бе сторил, животът ми можеше да се развие по коренно различен начин. Но не те поканих и затова месец по-късно бях затънал до ушите в дългове и им позволих да вземат вана за малко. Следващия път ме накараха да съм зад волана. Малки стъпчици като тези. Стъпчици в калта. Не осъзнаваш, че потъваш, докато не установиш, че си затънал до глезените.