– Има брифинг след половин час на „Рузвелт“. Кметът ще иска да си там.
Наш не беше сигурен дали това е шега, или не.
11.
Портър
Ден пети, 08:36
Портър беше прекалено напрегнат, за да спи. Позволяваха му да излезе от стаята за разпити само колкото да отиде до тоалетната и да пийне вода от чешмата в коридора. Когато униформеният полицай го извеждаше, хората притихваха. Детективи, с които се познаваше от години, служители… всички го наблюдаваха, без да кажат и думичка. Едва се сдържаше да не им извика „Бау!“, за да ги накара да реагират някак. Когато го връщаха в стаята за разпити, го оставяха сам. Очакваше да го обвинят в някакво престъпление – дали в организиране на бягство от затвор, дали в убийството на жената в хотел „Гийом“, – но това не се случваше. Все още не. Предполагаше, че не бързат. Знаеше, че няма да го пуснат. Беше опитал да притвори очи и да си почине поне малко, но откри, че вместо това се вслушва във виковете в главата си – всички факти по този случай крещяха едновременно, хиляди гласове, които спореха в съзнанието му.
Когато някой почука на вратата, очите му рязко се отвориха. Осъзна, че са минали два часа.
Не беше сигурен защо изобщо си правеха труда да чукат – определено не би могъл да стане и да им отвори. Успя да издържи повече от час, преди да се поддаде на натрапчивото желание да изпробва бравата – както и очакваше, беше заключена. Когато се разнесе почукването, той само хвърли бегъл поглед към вратата и зачака. Чу как ключалката изщраква.
Вратата се отвори миг по-късно. Влезе млада жена, двайсетинагодишна, със значка на ФБР и посетителски пропуск на чикагската полиция, и остави на масата бяла кутия, пълна с папки.
– Това е от агент Пул.
След секунда вече беше изчезнала. Някой заключи след нея.
Стаята потъна в тишина, нарушавана единствено от монотонното бръмчене на климатичната инсталация.
Портър откри, че се взира втренчено в кутията. Знаеше много добре какво има там. Мамка му, можеше да почувства нотните тетрадки през тънкия картон, как стоят вътре и чакат като живо, дишащо същество. Постави ръка върху капака и можеше да се закълне, че беше топъл.
Капчица пот се стече от веждата по страната му. Усети я как пада върху рамото му, но не направи опит да я избърше.
– Трябва ми нещо, с което да пиша – каза той, без да вдига очи. Знаеше, че някой го наблюдава от другата страна на стъклото. Вероятно повече от един. – А и малко кафе няма да ми е излишно.
Донесоха всичко след няма и минута – бяла дъска, маркер, чаша и кана с кафе, покрита с тъмнокафяви петна, с дръжка, омотана с тиксо.
Портър отвори кашона едва когато остана сам. Извади нотните тетрадки една по една и ги подреди на масата. Бяха номерирани – цифрите от едно до единайсет бяха изписани в горния десен ъгъл на всяка с почерк, който той много добре познаваше.
Когато си наля чаша кафе и се облегна на стола с първата от тетрадките, почувства как човекът от другата страна се наведе по-близо до стъклото. Портър се пребори с желанието да започне да чете на глас.
12.
Дневник
Къщата на Финики за проблемни деца говореше през нощта. Старите кокали и стави скърцаха, поразени от артрита, живеещ в стените, пода и тавана. Къщата се бореше за глътка въздух – леко свистене и рязко издишване, което като че ли винаги започваше от долните етажи и завършваше някъде горе. Вътрешните стаи на това място не изпълняваха никаква друга функция, освен да служат като стари, уморени бели дробове, надупчени от злокачествени тумори и ракови лезии, малтретирани и забравени от онези, които някога са наричали това място „дом“.
Дом.
Открих, че това е доста забавна дума, понеже преди година бих ви казал какво означава тя за мен. Без капчица съмнение разбирах значението на думата „дом“, можех, да ти го покажа на картата и да ти разкажа как най-лесно да го откриеш. Беше едно-единствено място по това време – единственото, което помнех и което някога бях познавал. Домът – това беше удобството на топлата завивка. Влажната кал между пръстите на краката ми, докато вървя бос по пътечката, водеща към моето езеро. Домът – това бяха смехът на мама, усмивката на татко и лекото помахване на красивата госпожа Картър, докато минавам за по-пряко през двора ѝ и се надявам да уловя поне лек полъх от аромата на парфюма ѝ или да зърна извивките на тялото ѝ, когато слънцето освети за миг отзад роклята ѝ на жълти цветя.
Когато затворех очи, можех да се върна там, така и правех – връщах се там често. С течение на времето всеки път когато се завръщах, откривах, че нещо се е променило. Първоначално промените бяха нищожни – например празно въже за простиране вместо окичено с мокри, развявани от вятъра дрехи. Хладилник, който обикновено бе зареден до пръсване, а сега приютяваше само двулитрова кутия с вкиснало прясно мляко. Стаи, които някога бяха топли и приветливи, сега смразяваха с леденото си есенно докосване и бяха покрити с прах. И това място – моят дом – ставаше все по-трудно за откриване, сякаш бе прибрано в кашон в най-далечната „стая“ на съзнанието ми и всеки ден над него се трупаха нови и нови кашони, които го погребваха бавно, но сигурно.