Чаршафите някак си бяха успели да се омотаят около краката ми и това изобщо не помогна в ситуацията. Почти се сринах от долното легло, като припряно се опитвах да се справя с бъркотията. На горното легло Пол хъркаше като банциг. Беше заспал по гръб и дясната му ръка висеше отстрани. Първите зачатъци на утро се промъкваха през прозореца.
Когато най-сетне успях да се разплета, отидох до вратата, отворих я и почти на бегом се понесох по коридора, стискайки срамотиите си под пижамата. Всяко момче ще ви каже, че когато зовът на майката природа сутрин зазвучи с пълна сила, се случват две неща – внезапна и всеобхватна нужда да тичаш, както и сутрешен куродръв. Никое от двете неща нямаше да си отиде, докато не се усамотях за известно време в тоалетната в другия край на коридора.
Има обаче една малка подробност: дъските по пода на коридора скърцаха и Винс Уейднър се погрижи всички да разберат, че ги чува от стаята си. Погрижи се и да оповести на висок глас, че всеки, отговорен за подобно скърцане, ще бъде сурово наказан, вероятно осакатен и нищо чудно и да изчезне напълно. Винс обичаше да спи и не обичаше нищо друго (и никого другиго). Освен може би да наранява хора. Като че ли това му доставяше удоволствие.
Знаех кои точно дъски скърцат.
Пол имаше карта и ми беше помогнал да я запаметя още първия ми ден в къщата на Финики – поради гореизложените причини. Мислено си я припомних и поставих левия си крак на дъската, най-близо до отсрещната стена, а десния извъртях към дъската в центъра на коридора, на около метър по-близо до тоалетната. Цялата маневра протече в блажена тишина, независимо от факта, че тялото ми продължаваше да настоява да се затичам.
Вратата на Либи беше затворена и както всеки път, когато минавах покрай нея, се забавих малко, за да се заслушам.
Тя не плачеше и това беше добре. Все още плачеше доста, но не чак толкова, колкото в Терапевтичния център в Камдън. При все че не исках да я чувам как плаче, исках да чувам нея. Имаше нещо странно успокояващо да знаеш, че тя е в стая, толкова близо до теб. Знам, че беше странно. Дори не я бях срещал. Никога не бях говорил с нея. Имах бегла представа как изглежда, понеже я бях зървал за кратко.
Чу се звук от тоалетно казанче и вратата на момичешката тоалетна се отвори.
Теган излезе с изпънати над главата ръце, затворени очи и отворена уста. Носеше само чифт бели гащички. Замръзнах на място. Дори желанието ми да хукна изчезна. Сутрешното надървяне обаче си беше там и когато Теган отвори очи, погледът ѝ веднага се спря именно на мястото, където долнището на пижамата ми приличаше на опъната палатка. Опитах се да се прикрия, ала твърде бавно. Ще излъжа, ако кажа, че не бях разсеян от онова, с което беше облечена (или по-скоро не беше облечена).
– Какво зяпаш като невидял? – каза Теган, докато дългите ѝ крака крачеха по коридора, карайки дъските да скърцат. – Перверзник.
Тя се намъкна в стаята си и тръшна вратата толкова силно, че стените се разтресоха.
Дочух как Винс ръмжи нещо от стаята си.
Прекосих остатъка от коридора, влязох в тоалетната и затворих светкавично вратата зад себе си. Насилих ключалката – мижаво нещо, което можех да отворя и насън, и си свърших работата, като се чудех дали трябва да прекарам следващия час в клозета, за да избегна срещата с Винс, или мога да се върна в леглото си.
Зад тоалетната имаше тясно прозорче, което гледаше към пътя, и докато се наслаждавах на блаженството от първото сутрешно пикане, зяпах през него. На пътя бе спряна кола, бяло „Шеви Малибу“ което познах веднага. Видях как детектив Уелдърман заобикаля къщата и отваря задната врата. Кристина Нивън излезе, каза му нещо, след което се запъти към предната врата. Носеше къса черна рокля и черни обувки на висок ток, а в ръце стискаше малка дамска чантичка.
Докато наблюдавах детектива, изведнъж осъзнах, че той се е вторачил в мен.
15.
Клеър
Ден пети, 09:17
Клеър стоеше в тесния офис на Джеръм Стоут, началника на болничната охрана. Той бе седнал в разнебитен въртящ се стол зад бюрото си, а грамадният му телефон бе по средата на плота между тях. По настояване на Стоут тя набра капитана си, Хенри Далтън.
– Пет?! Само пет? – гърмеше гласът на Далтън от високоговорителя. – Как вардите болница с подобни размери само с петима охранители?