Тук съм, за да се срещна с Ансън Бишъп.
Ансън вкъщи ли е?
Може ли Ансън да излезе?
Мъжът вътре обаче очевидно знаеше защо Наш е тук. Металното гише издрънча – вътре имаше фенерче и две батерии.
– Каза, че може да си задържиш пистолетите, но ще ти трябва светлина.
Наш се пресегна, извади фенерчето, развинти капачето и сложи двете батерии. Не беше от новите модели, със светодиоди, а от старите, с крушка. Достатъчно ярко беше обаче.
– Шест и петдесет и осем – каза собственикът.
– Моля?
– За фенерчето и батериите. Шест долара и петдесет и осем цента.
– Къде е Бишъп?
Мъжът побутна металното гише.
– Шест и петдесет и осем.
Наш порови в джоба си, извади банкнота от десет долара и сложи вътре.
Собственикът издърпа гишето, извади десетачката и я пъхна в джоба си, след което се намести удобно в стола си и продължи да чете.
– А рестото?
– Данък „благоустрояване“ – изрече мъжът, без да вдига поглед от четивото си.
Наш не беше в настроение за разправии. Беше прекалено студено.
– Просто ми кажи къде да намеря Бишъп.
Собственикът въздъхна, сгъна вестника и вдигна костеливия си пръст.
– Той е в номер 426, от другата страна на улицата. Ако не беше сам, трябваше да ти кажа 430.
– Сам съм.
– Затова и ти казвам 426. Да не си бавноразвиващ се? Виждам, че си сам. Върви сега. „Пет-нула“ пречи на бизнеса.
Този път, когато собственикът вдигна вестника, го използва, за да се предпази от втренчения поглед на Наш. Непробиваема стена от мастило и целулоза.
Наш тръгна обратно, подхлъзна се на заледен участък и замалко да падне, но се опря о тухлената стена със свободната си ръка. Номер 426 от другата страна на улицата не беше кой знае какво. Триетажна жилищна сграда от червени тухли, с тежки железни решетки на прозорците на първия етаж и закован шперплат на останалите. Неизвестна ръка беше нарисувала оранжев пенис на зелената входна врата и бе добавила фразата „КалиКорн’16“, което не говореше абсолютно нищо на Наш.
– Маккормик Стрийт 426 – изрече той на глас. – Не е по-лошо място за умиране от което и да било друго.
Той се огледа в двете посоки и пресече улицата. Единствената друга кола, която забеляза, бе обгорелият скелет на стар ван, полузарит от снега.
17.
Дневник
– Обърни се наляво и ми покажи сладката си нацупена муцунка – обади се иззад фотоапарата Пол Ъпчърч.
Вместо това му се изплезих.
Баща ми ме беше инструктирал на всяка цена да избягвам фотографирането. Снимките оставят следа – документи, доказателства. Всичко това можеше да изплува един ден на повърхността и да създаде проблеми. „Трябва да се скиташ из този свят като призрак, шампионе. Колкото по-малко хора те виждат, толкова по-свободен ставаш. Само мъртвите познават истинската свобода.“
И въпреки това ето ни тук. Застанали във всекидневната на къщата на Финики. Аз, опрял гръб в стената, и Пол с трийсет и пет милиметров фотоапарат, който изглеждаше по-скъп от някои коли, в ръце.
– За какво ти е това?
– За „стената на срама“ на стълбището. – Пол нагласи нещо по фотоапарата, след което коленичи и погледна през визьора. – Финики обикновено настоява да правим снимките още след изтичането на първия пълен ден, а ти си тук от близо седмица.
Апаратът щракна. Ярката светкавица остави след себе си бели точици, реещи се из стаята.
– Видях детектива от полицията тази сутрин. Онзи, който ме доведе тук.
Не казах на Пол, че съм видял Теган, нито колко точно от нея съм видял. Това щеше да доведе до двучасов разпит, а аз не бях готов да отделя такава голяма част от времето си днес. Имах планове.
– Уелдърман?
– Да, Уелдърман.
– Правилният отговор е „аха“. Понякога звучиш като дъртак. Мисля, че трябва да си наложиш да употребяваш думата „ня’а“ поне три пъти на ден.
Фотоапаратът изщрака отново. Още една светкавица.
– Обърни се надясно.
Не можех да кажа „аха“ нито пък „ня’а“ без да се насиля. Баща ми ми беше обяснил колко е важно да се впишеш в средата, затова, предполагам, че щях да се пробвам, но щеше да ми струва усилие. Просто не можех да говоря неправилно!
Пол нагласи още нещо по фотоапарата.
– Уелдърман е боклук, но идва доста често насам. Същото е и с онзи негов партньор – Стокс. Приятели са с Финики и понякога возят момичетата до града. Е, и момчетата де, но най-вече момичетата.
– Смърди на стар грейпфрут, ама пък да вървиш пеша, е кофти.
Беше Кристина.
Когато вдигнах поглед, видях, че е застанала под арката на входа към всекидневната. Не носеше нищо, освен оскъдни бикини и кафява хавлия, преметната през рамото ѝ.