Единственият отговор дойде от вятъра, който виеше през отворен прозорец някъде из сградата. Полуотлепен тапет зад гърба му пляскаше като нощна пеперуда, забодена за стената.
– Къде си, дявол го взел!
– Сам ли си?
Гласът на Бишъп го стресна – факт, който никога нямаше да си признае. Пред никого. Имаше нещо в тембъра му. Не беше изкрещял, дори не беше повишил тон, но въпреки това гласът все едно се разнесе отвсякъде. Отпред и отзад. Отгоре и отдолу. Прокрадваше се като змия – поглеждаш в краката си и ето я, навита на кълбо и готова да напада.
– Заръча да съм сам, затова съм сам. Не ми трябва цяла армия, за да ти пусна куршум в главата. – Наш продължи навътре, като осветяваше с фенерчето и проверяваше всяка стая – стара всекидневна, трапезария, порутена баня… – Защо не се срещнахме в „Старбъкс“ или нещо от този род?
– Че кое му е забавното на това?
Дъските зад гърба му изскърцаха. Наш се извърна светкавично, насочвайки първо пистолета, а след това и фенерчето. Нямаше никой.
– Нервничък ми се виждаш.
– Къде си?
– Качи се по стълбите на втория етаж – отвърна Бишъп. Този път гласът му определено идваше отгоре.
Наш насочи фенерчето към тавана и му се стори, че вижда как някой го наблюдава през една от дупките.
– Ако падна и си счупя нещо, ти ще си виновен. Ще те съдя. Здравните осигуровки в полицията са пълни говна.
– Помня – отвърна Бишъп, този път по-приглушено. По-отдалечено. – Качи се по стълбите бавно и стой близо до стената. И няма да пострадаш.
Наш спря пред стълбището. Беше до стената вляво. Дървените стъпала се губеха в тъмнината горе.
– Защо съм тук?
Хвърли бърз поглед към парапета, но с пистолет в дясната ръка и фенерче в лявата… ако искаше да се хване за перилата, щеше да му се наложи да се откаже от едно, а това нямаше как да стане. Той стъпи върху първото стъпало и почувства как то се огъва под тежестта му. Премести се по-близо до стената и постави и другия си крак. Стъпалото издържа. Той се качи на следващото.
– Чудесно се справяш, Наш.
– Да ти го начукам.
– Колко грубо.
Следващото стъпало изпука под крака му и Наш бе абсолютно сигурен, че ще се продъни, но дървото устоя. Взе последните четири малко по-бързо и се озова в началото на нов коридор. Три врати бяха затворени, две отворени, а една липсваше.
– Къде отивам, лайнар такъв?
Той прекара лъча на фенерчето през всички врати, но не видя нищо.
– Никога няма да станем приятелчета, ако се отнасяш с мен по подобен начин. Приятелите се уважават един друг.
– Излез на открито – отвърна Наш. – Дай ми възможност за точен изстрел. Няма да ми е приятно само да те раня. По-добре да те отърва от мъките ти бързо. Ако те гръмна в корема или нещо такова, може да си седиш тук и да си кървиш с дни. А това ще е ужасно.
– Сигурен съм, че в такъв случай ти направо ще преливаш от съчувствие и съжаление. Последната стая, онази без врата.
Наш последва гласа на Бишъп и пристъпи напред. Насочи пистолета си към последната стая, докато обхождаше останалите с лъча на фенерчето.
– Защо просто не излезеш на открито?
– Понеже не искам да ти давам възможност за точен изстрел. Почти съм сигурен, че ще я използваш.
– Тук си абсолютно прав – промърмори Наш.
Той се замисли дали да не отвори затворените врати, но се отказа от тази идея. Знаеше къде е Бишъп: странното ехо, което бе доловил долу, бе изчезнало. Когато Бишъп говореше, гласът му определено идваше от последната стая в дъното на коридора. Докато се приближаваше към отвора на мястото на вратата, пръстите му се свиха по-здраво върху ръкохватката на пистолета.
– Идвам, Бишъп. Не прави глупости.
– Не съм си и помислял.
Последната стая представляваше просторна необзаведена спалня със закован с дъски прозорец и килер, скрит зад двойни врати с жалузи. Както и в останалата част от къщата, тапетите се бяха отлепили от напукания хоросан на стените и зад тях се виждаха решетките. От тавана на самотна жица висеше стар вентилатор, готов да падне при най-нищожния повод.
До закования с дъски прозорец, коленичил на пода с гръб към вратата, с ръце, сключени пред гърдите и глава, наведена покорно надолу, сякаш за молитва, стоеше Ансън Бишъп.
Наш насочи пистолета си към главата на мъжа.
– Не мърдай, шибаняк.
19.
Клеър
Ден пети, 09:23
Мазето на болница „Джон Х. Строгър Младши“ беше огромно. Освен това беше и пълна кочина. Бракувано През всички тези години медицинско оборудване бе натъпкано на всяко свободно местенце – носилки, легла, стойки за интравенозни системи, инвалидни колички… и кашони. Много кашони. Очевидно бе, че по някое време някой се е опитал да ги поддържа подредени, но също толкова очевидно бе, че това е било преди доста години. Въпреки че стаите имаха табелки, названията върху тях бяха повече с препоръчителен характер. Ако персоналът трябваше да се отърве от нещо, просто му намираше място, където щеше да се побере, и забравяше за него. Единственото помещение, което откриха в сравнително добро състояние, беше с климатичната система, и именно там Клеър откри Ърнест Скоу. Тъмнокожият мъж на шейсетина години, облечен в мръсен работен комбинезон, бе седнал върху щайга и опитваше да закуси със сандвич, докато тя, Стоут и тримата други охранители, които Стоут бе извикал, за да помагат в претърсването, излизаха от асансьора.