– Ърнест. Наричайте ме Ърнест – настоя той, докато дояждаше сандвича и бръскаше трохите от устните си. – Та какво разправяхте за някакви тунели?
– Контрабандистки тунели – отвърна Клеър. – Минават под по-голямата част от града. Много от по-старите сгради, а дори и някои от по-новите имат достъп до тях.
Ърнест почеса четината по брадичката си.
– Работя тук почти две десетилетия и не съм забелязал никакви тунели.
– Колко добре познаваш това мазе? – попита Стоут.
Мъжът вирна глава.
– Познавам оборудването и техниката, която поддържам. Що се отнася до останалото, не ходя там. Не е моя работа.
– Знаеш ли откъде телефонните кабели влизат в сградата? – попита Клеър. – Телефонните компании наемат някои от тунелите за нуждите си.
Очите на Ърнест се извъртяха към тавана. Той почеса брадата си отново.
– Мисля, че откъм западната стена. Там има друга група асансьори и от време на време чувам как техниците ровичкат нещо из онази част на мазето. В тази част не идват кой знае колко често. Значи би трябвало да е там.
– Покажи ни.
Докато Ърнест ги превеждаше през лабиринта от бракувано оборудване, очите на Клеър непрекъснато се спираха на носилките – някои бяха празни, други бяха използвани за пренасяне на други неща и все още стояха натоварени. Няколко бяха счупени. Имаше страшно много носилки. Клеър се зачуди дали Бишъп е взел оттук онези, използвани за Емъри и Гюнтер Хърбърт. И двамата бяха приковани с белезници към носилки, а това е нещо, което човек не може да си купи от местния супермаркет.
Ърнест посочи към тавана.
– Ето това са телефонните кабели – тези сивите. Сините пък са за интернета.
Десетки дебели кабели, вързани заедно със „свински опашки“ и прикрепени към бетонния таван със скоби. Всички очи се вторачиха в жиците, проследявайки пътя им. Когато стигаха външната стена, кабелите потъваха в десетинасантиметрова дупка в бетонния фундамент, запечатана здраво с гумен уплътнител.
Нямаше тунел. Нямаше видими отвори.
– Мамка му – измърмори Клеър, докато очите ѝ шареха нагоре-надолу по стената. – Сигурна бях…
Стоут се бе извърнал наляво към стената и я преглеждаше сантиметър по сантиметър, като едната му ръка постоянно натискаше тук-там бетона, сякаш, ако улучеше някакъв скрит механизъм, щеше да се отвори таен проход.
Клеър впи поглед в гладката стена.
– Коя година е построено това място?
Ърнест не се поколеба и за секунда:
– 1912. Сигурен съм в това.
– Започнали са да копаят тунелите към 1899 година – каза Клеър. – Има логика да са ги използвали тук. Този бетон изглежда по-нов. Чудя се дали не са ги запечатали с него.
– Основата е подсилена през осемдесетте години.
Нищо от това не е оригинално строителство. Предполагам, че тогава може да са запушили тунелите.
Телефонът на Клеър иззвъня. Клоз.
Тя вдигна и го приближи до ухото си.
– Кажи?
– Пол Ъпчърч е буден.
Веждите ѝ се повдигнаха.
– Как така?! Нали казаха, че няма…
– Той говори – прекъсна я Клоз. – Трябва да се качиш тук.
20.
Дневник
– Не вдигай шум! – заповяда Пол, въпреки че не бях казал нищо, а самият той беше доста гръмогласен.
Промъквахме се през високата трева зад къщата и почти бяхме преполовили пътя до хамбара:
– Мисля, че ги виждам – каза той, повдигайки глава само колкото да огледа полето. – Около петнайсетина метра преди хамбара.
Вдигнах глава на свой ред. Той ме сграбчи за рамото и ме дръпна надолу:
– Ще те видят!
Намръщих се.
– А теб видяха ли те?
– Не, но аз съм потаен. Аз съм като призрак нинджа. На практика невидим. Никой не ме вижда, освен ако аз не пожелая да ме види.
Момичетата си бяха тръгнали от всекидневната в мига, в който госпожица Финики им обърна гръб – избягаха по коридора и се изнизаха през задната врата. Либи изобщо не бе влязла в стаята, но видях как сянката ѝ се измъкна заедно с другите две. Чух тропота на три чифта крака, които напускат къщата. Финики бе взела фотоапарата от Пол и също ни бе изпроводила от стаята. Когато стигнахме стълбите, той сграбчи ръката ми и кимна към предната врата.