Миг по-късно вече бяхме навън.
– Броим до двайсет, после тръгваме след тях. Не бива да сме прекалено близо.
– Прекалено близо за какво?
Пол прибели очи.
– Да ги наблюдаваме. Те определено искат да ги наблюдаваме. Защо иначе ще се домъкнат във всекидневната, облечени по този начин?
– Може би защото им е било на път?
– Господи, колко си наивен, когато става дума за съвременните жени!
Мисля, че исках да ме видиш.
Думите на госпожа Картър проехтяха в главата ми от нищото.
– Кристина определено флиртуваше с теб, а Теган едвам се сдържаше да не ми налети – продължаваше Пол. – Трябва да се научиш да разчиташ сигналите.
– Сигналите ли?
– Всички момичета изпращат сигнали. Като светлината на морския фар или песента на сирените. Наистина ли си мислиш, че искат да се пекат на слънце? – той поклати глава. – Глупости! Лежат полуголи в тревата, понеже искат ние да ги наблюдаваме.
Наблизо се разнесе момичешки смях.
Пол ме дръпна още по-близо към земята.
– Мамка му!
Никой от двама ни не продума минута-две. След това Пол бавно надигна глава.
– Виждаш ли ги?
– Мхм – изхъмка той. – Прелестно!
Пролази още два-три метра напред. Последвах го. Когато спря, можех да чуя как момичетата си приказват, но не успявах да различа думите. Повдигнах се на лакти. И тогава ги видях. Теган беше най-близо, легнала върху хавлията си по корем, с гръб към нас. Кристина бе зад нея, също по корем. Коленете ѝ бяха сгънати, а голите ѝ крака – свити зад нея и полюшващи се насам-натам. И Либи беше там, от другата страна на двете момичета. Едва я виждах – бегъл намек за част от крак.
– Искам да заобиколя от другата страна – казах.
– Че защо? Теган е точно тук и… о, мамка му…
Теган се пресегна и разкопча горнището на банския си.
– Ще ме намажеш ли с малко лосион?
Бяхме се приближили достатъчно, за да я чуваме.
Кристина седна с шишенце лосион в ръката, изстиска малко върху гърба на Теган и започна да го втрива.
– Само малко – каза Кристина. – Казаха, че не искат да имаме бели линии.
– Не ми се ще да изгоря.
– Няма да стоим дълго – отвърна Кристина. – Махни и тези.
Тя дръпна връвчицата на долнището на Теган и то се свлече на земята. Просто така.
До мен Пол ахна. Може и аз да съм изпъшкал.
– Не повече от трийсет минути – каза Теган. – Не мога да си позволя да заприличам на рак.
Кристина се обърна с лице към Либи.
– Не съм сигурна дали лосионът се отразява добре на белезите, или зле.
– Не мисля, че ще навреди – каза Теган. – Ще избледнеят. Дори вече са започнали да изчезват. Мисля, че може да ги покрием с малко фон дьо тен при нужда.
– Може би малко лосион.
Този глас не беше нито на Кристина, нито на Теган. Беше на Либи.
– Само внимавай с онова на гърба ми. Точно там още ме боли зверски.
21.
Наш
Ден пети, 09:25
Ансън Бишъп бе коленичил е гръб към Наш и с лице, към закования е дъски прозорец. Не се обърна, когато Наш влезе в стаята, дори не помръдна. Остана неподвижен като труп, поставен в почти същата поза, както и телата, открити по-рано днес.
– Моля те, кажи ми, че на земята пред теб има три малки бели кутийки, в които има парченца от теб – каза Наш, докато се приближаваше с насочен към мъжа пистолет.
Бишъп не отговори.
Лъчът от фенерчето на Наш накара сянката на Бишъп да се разтегне из стаята и да се възправи върху далечната стена – създание, изтъкано от дълги, рязко очертани линии.
Подът изстена под тежестта на Наш. Той внимателно пристъпи към Бишъп.
Очите на Бишъп бяха затворени.
– Как е Сам? Тревожа се за него.
– Въоръжен ли си?
– Не.
Бишъп носеше сив суичър, дънки и туристически обувки. В отдалечения ъгъл бяха скатани на топка дебело яке, шал и шапка. В стаята нямаше никакви мебели.
Наш повдигна долния край на суитшърта на Бишъп с бомбето на обувката си. Нямаше пистолет.
– Ръцете зад тила.
Бишъп се подчини.
– Преплети пръсти.
Бишъп го направи.
Тогава Наш забеляза табелката.
Поставена пред гърдите на Бишъп, същата, като онази, намерена пред трупа в гробището. Картонена табела, върху която обаче не пишеше „ТАТКО, ПРОСТИ МИ“, а „ПРЕДАВАМ СЕ“.