– Къде е останалото количество от вируса? – попита Наш.
Очите на Бишъп останаха затворени.
– Какъв вирус?
Наш притисна дулото на пистолета към слепоочието на Бишъп, забивайки метала в кожата.
– От двама ни Сам е търпеливият, не аз. Нямам никакъв проблем да те гръмна и да разправям на останалите как съм те намерил мъртъв. Мислиш ли, че на някого му пука? По-вероятно е да вдигнат купон. Имам цяла болница, пълна с болни. Ще те питам само още веднъж: къде е останалото количество от вируса?
Бишъп облиза устни.
– Че болниците не са ли обикновено пълни с болни?
Наш го изрита.
Кракът му се засили и се заби в гърдите на Бишъп още преди мозъкът му да осъзнае какво точно е сторил. По дяволите, усещането бе прекрасно!
– Мислиш ли, че на семействата на онези жени, които открихме тази сутрин, ще им пука, ако те метна през шибания прозорец? Къде, мамка му, е останалото количество от вируса?!
Бишъп се бе превил надве, но пръстите му продължаваха да са преплетени зад тила. След като се прокашля няколко пъти, успя най-сетне да си поеме дъх и отново се изправи.
– В момента очевидно се предавам на чикагската полиция. Не предприемам никакви враждебни действия. Никакви агресивни движения. И въпреки това този детектив счита за необходимо да използва груба сила срещу мен и да заплашва живота ми. Ето затова ви поканих тук – за да станете свидетели на всичко това. За да документирате начина, по който той се отнася с мен. Начина, По който бях третиран от самото начало. Чикагската полиция иска да ме превърне в изкупителна жертва. За да защитят един от своите! Този човек тук, детектив Брайън Наш, е партньорът на Сам Портър. Приятели са от дълги години. Не знам колко корумпиран е този детектив, но определено е „мръсно ченге“. Вероятно по-мръсно и от Самия Портър. Невинен съм по всички обвинения.
Лицето на Наш стана огненочервено. Той впи гневен поглед в Бишъп.
– На кого говориш, дявол го взел?!
Вятърът отново се разфуча. Къщата изстена.
Бишъп отвори очи за пръв път, откакто Наш бе влязъл в стаята, и кимна към ъгъла. Сред прахоляка и мръсотията на занемарения дървен под, заобиколена от паяжини и боклуци, стоеше малка камера. Обективът ѝ бе насочен към двамата мъже.
Наш я смачка с тока на обувката си. Чу се хрущене, което прозвуча като музика в ушите му. Стъпи върху нея още няколко пъти, докато най-накрая на пода остана само купчина парчетии.
Това, изглежда, въобще не притесни Бишъп. На устните му изгря усмивка.
– Не вярвах, че ще ме арестуваш по нормалния начин, затова се обадих на Седми канал, преди да ти звънна. Твоята приятелка Лизет Лоудън. Именно те сложиха камерата. В съседната сграда са и излъчиха всичко. Попита ме защо именно тази сграда. – Бишъп вдигна очи: – Ето защо.
Наш погледна Бишъп, погледна смачканата камера, сетне отново спря очи на мъжа. Сърцето му биеше толкова силно, че щеше да изскочи от гърдите му. Направи крачка назад и постави ръка върху малкия микрофон, закачен на яката на палтото му.
– Пул, чуваш ли ме? Докарай екипа си тук веднага.
22.
Клеър
Ден пети, 09:26
След операцията Пол Ъпчърч беше преместен в изолирано помещение в далечния край на интензивното отделение на петия етаж. Клеър се качи дотам с асансьора. В коридора я чакаше д-р Бейър. Косата му беше леко разчорлена, а очите му бяха уморени, но ако не се брои това, изглеждаше учудващо добре за човек, който е бил издърпан грубо от обичайния си живот и захвърлен в центъра на тази бъркотия.
– От болницата ми казаха, че имат десетина души със симптоми на подобна на грип болест, които обикновено се асоциират с вируса ТОРС.
– Аха – изрече Клеър иззад маската си. Очите я сърбяха и с труд потискаше желанието си да кихне отново. Не беше в настроение да обсъжда случващото се със стомаха и стомашно-чревния ѝ тракт – беше изпитвала по-приятни усещания в дните, когато решаваше да прекара цяла нощ в ядене на мексиканска храна.
Бейър също носеше маска, но не изглеждаше болен.
– А вие… – Думите му увиснаха във въздуха, понеже вече знаеше отговора. – Били сте изложени на заразата по-рано от останалите.
– Нищо ми няма.
– Не изглеждате чак толкова добре. Трябва да накарате някой да ви постави система с физиологичен разтвор. Обезводнена сте.
– Просто съм уморена. Тия дни дъх не сме си поели. И става все по-зле.
Той улови ръката ѝ и щипна кожата на опакото на дланта ѝ.
– Виждате ли как кожата ви се изпъва като палатка и не се отпуска веднага? Губи еластичност – определено симптом на обезводняване. – Той пусна ръката ѝ. – Лекуват ли ви изобщо?