Клеър сви рамене:
– Биха ми някаква инжекция – да подсилят имунната ми система. Ако не броим това, няма кой знае какво друго да направят. Ще ги питам за физиологичния разтвор. – Тя кимна към стаята. – Вижте, оценявам факта, че сте се загрижили за мен, но имам работа за вършене. Какво ви каза Ъпчърч?
Д-р Бейър се огледа.
– Махнахме тръбата на командното дишане като стандартен следоперативен тест – за да видим дали е способен на неволеви действия като самостоятелно дишане и преглъщане. Очаквах, че ще се наложи да интубирам веднага, но той се изкашля, след което ме хвана за ръката. – Докторът замълча, очевидно за да обмисли това още веднъж. Потри челото си. – Наистина не разбирам. Онази част от мозъка, която отговаря за речта и разсъжденията, е буквално опустошена от тумора. Не би трябвало да разбира какво е „дума“ камо ли пък да е способен да състави изречение.
– Докторе, какво ви каза?
Д-р Бейър тръгна към интензивното.
– Име. Първо не можах да го чуя добре. Той се мъчеше с всички сили да го произнесе, след което го каза още няколко пъти. Сара… Сара Уернър. Говори ли ви нещо?
Клеър знаеше името, но все още нямаше никаква представа коя наистина е Сара Уернър. Сам ѝ се бе обадил от телефона на Уернър. Бяха научили, че Сам е прекарал два дни, обикаляйки из страната с жена, която според него е била Сара Уернър. Освен това познаваха истинската Сара Уернър – адвокатка от Ню Орлиънс, мъртва от няколко седмици, чието тяло бяха открили да се разлага в собствения ѝ апартамент. Един от пазачите в затвора в Ню Орлиънс, мъж на име Винсънт Уейднър, също бе споменал името ѝ и бе помолил да ѝ се обадят, след като го бяха арестували. Той, заедно със Сам и жената, която се бе преструвала на Уернър, бяха помогнали на една затворничка да избяга от въпросния затвор. Последната бе открита мъртва тук, в Чикаго, в лобито на хотел „Гийон“. Застреляна очевидно от Сам. Нещо, което Клеър дълбоко в себе си бе уверена, че е напълно невъзможно. Сам беше казал на Пул, че жената, която той познавал като Сара Уернър, всъщност е майката на Бишъп. Та, е две думи, значи Ъпчърч молеше да извикат мъртвата му адвокатка?
– Оттук – каза д-р Бейър, превеждайки я през редица врати до малко преддверие. Подаде ѝ запечатана торбичка със стерилни дрехи.
– Трябва да облечете това. Той няма да оцелее след контакт с вируса ТОРС. Не може да рискуваме замърсяване.
– Определено знаете как да накарате една жена да се почувства добре дошла.
Клеър разкъса торбичката и облече жълтия найлонов костюм за еднократна употреба. Докторът ѝ подаде обувки от същия вид и голяма маска, която покриваше цялата ѝ глава и се прикрепваше към костюма с някаква лепкава лента. След това Бейър затегна на кръста ѝ колан със закачена на него бутилка със сгъстен въздух. Маркучът щракна в отверстие върху гърба на костюма и тя почувства как хладен повей обгръща цялото ѝ тяло.
Когато приключи с нея, д-р Бейър се екипира по същия начин с отработена бързина.
– В бутилката има въздух за петнайсет минути. Съмнявам се, че ще ни е нужно повече време. – Гласът му се разнасяше от някаква вградена в костюма интерком система. – Готова ли сте?
Клеър кимна.
Последва го през поредната врата. Двамата влязоха в стаята на Пол Ъпчърч.
Клеър не бе имала възможност да го огледа достатъчно добре, когато го арестуваха. Беше припаднал веднага след това и се бе наложило да го докарат в интензивното и да го подготвят за операция. Кожата му беше мъртвешки бледа и блестеше от пот. Клеър очакваше главата му да е омотана в бинтове, но за нейно учудване не беше така. Хирургическият разрез се виждаше през прозрачната превръзка. Превръзката, предвидена да се разширява, беше пълна е някаква течност. Тя нямаше представа дали е нещо медицинско, поставено там, за да подпомага процеса на излекуването, или е гной, но от гледката ѝ се догади. Косата и веждите му ги нямаше. Или бяха опадали от химиотерапията, или бяха избръснати, когато го бяха подготвяли за операцията. Приличаше на извънземно. Във вида му нямаше нищо човешко.
И гледаше право към нея.
Според досието очите на Ъпчърч бяха сини, но ако човек ги погледнеше, никога нямаше да се досети за цвета им. Очите, които бяха втренчени в нея, бяха млечносиви, кървясали и жълти там, където трябваше да е бялото.
Д-р Бейър прекоси стаята, приближи се до машините.
Край леглото и заразглежда множеството графики и цифри по цветните дисплеи. Беше с гръб към нея и тя не можеше да види лицето му.