Клеър също се приближи до леглото. Немигащият поглед на Ъпчърч я следеше неотклонно. Езикът му се показа от устата и облиза пресъхналите напукани устни. И той беше сив и безжизнен, точно като очите и кожата му. Тя знаеше, че в момента наблюдава мъртвец. Нещо в погледа му подсказа, че и той осъзнава това.
Дясната ръка на Ъпчърч трепна и се повдигна на сантиметър-два от леглото, преди да падне безсилно обратно. Белезниците изтракаха по метала. Изглеждаха абсурдно; беше повече от ясно, че този човек няма къде (и как) да избяга. Докато устните му се движеха, от тях не излизаха думи, а някакво глухо примляскване, измъчено задъхване, отчаян опит да си поеме въздух.
И въпреки всичко очите му продължаваха да я гледат втренчено. Дори и да беше мигнал, тя не бе забелязала.
Клеър пристъпи още една крачка напред.
– Аз съм детектив Клеър Нортън от полицията на Чикаго. Знаете ли къде се намирате?
С известно усилие той кимна. При движението очите му се затвориха.
– Под въздействието на медикаменти е, но предполагам, че и най-малкото движение му причинява болка. Ще му е нужно невероятно съсредоточаване – обади се д-р Бейър.
Не го беше видяла да се обръща, но от другата страна на леглото на Ъпчърч докторът вече гледаше право в нея.
– Попитали сте за Сара Уернър – каза Клеър на Ъпчърч. – Тя е мъртва.
Дори и да я разбра, лицето му не го издаде. Устните му мляскаха отново. На Клеър ѝ се прииска да побегне.
Устните му отново помръднаха. Този път тя беше сигурна, че се опитва да говори. Долавяше се някакъв глас, макар и слаб. Тя се наведе по-близо до него, в опит да разбере какво ѝ казва. Намръщи се:
– Виждате? Виждате какво?
Тънка струйка кръв се стече от ъгълчето на устата му, от една от пукнатините на устните му. Клеър не издържаше повече.
– Най-накрая виждам – каза отново той. Гласът му вече бе малко по-силен.
– Виждате какво?
Той опита да се надигне към нея, но не успя. Главата му се отпусна върху възглавницата.
Клеър се наведе още повече, беше готова да свали маската си, ако бе необходимо, за да чуе какво ѝ казва умиращият.
Когато Ъпчърч заговори отново, следващите четири думи се отрониха от устните му като шепот на призрак… Клеър би дала мило и драго да не ги бе чувала изобщо. Отстъпи крачка, челюстта ѝ увисна.
– Мамка му. Не!
Едва не разкъса предпазния костюм, докато излизаше заднишком от стаята. Д-р Бейър и останалите безмълвно се взираха в нея.
23.
Клеър
Ден пети, 09:31
Десет минути по-късно седеше в тесния офис с Клоз, заровила главата си в шепи. Беше седнала на пода в ъгъла и бавно се люлееше напред-назад.
Отначало Клозовски се наведе над нея, опита се да я успокои, но след това се върна на стола си и се скри зад безопасното блещукане на екрана на лаптопа си.
Това не можеше да се случва.
– Той бълнува, Клеър. Онова, което ти е казал, е без значение.
Клеър продължи да се поклаща.
– Каза го. Аз съм ченге. Трябва да го докладвам. Ще влезе в досието. Мамка му, само почакай медиите да надушат…
– Сигурна ли си, че си го чула правилно? Може да е станало недоразумение…
– Никога не съм чувала нещо по-ясно през живота си.
– Каза, че си била в нещо като херметичен костюм. Можеше ли да чуваш през него?
Клеър започна да се клати още по-бързо.
– Каза: „Сам Портър е У4М.“ Ясно като бял ден! Чух го идеално. Докторът също беше там. Сигурна съм, че и той е чул. Боже, там имаше и медицинска сестра. И тя сигурно е чула. Един господ знае кой още е чул!
– Трябва да снемеш официални показания – каза меко Клозовски. – Преди да е умрял.
Тя спря да се люлее.
– Няма да се върна там!
– Трябва да разберем какво точно знае.
– Той лъже! – вироглаво викна тя. – Ансън Бишъп е У4М!
– Ами ако не е?
Тя му хвърли гневен поглед.
– Ти на чия страна си!?
Клоз вдигна ръце.
– Не съм на ничия страна, просто сме тук сами и когато това излезе наяве – а ти знаеш, че ще излезе, – ако не сме снели официални показания, как ще изглежда това отстрани? Ще ни обвинят, че покриваме Сам.
– Знаем, че Ъпчърч е убил Ела Рейнълдс и Лили Дейвис… и се е опитал да убие Лариса Бийл и Кейти Куигли. Вероятно и родителите. Убил е онова момче, Уесли. И да е казал нещо такова, кой ще му повярва?
В момента, в който изричаше това, Клеър знаеше, че ще има хора, които ще повярват.
– Не обмисляш възможността да не докладваш това, нали? – попита Клоз. – Точно сега не е добра идея. Нали?
Клеър вдигна очи към него, но не каза нищо.
– Тогава защо ми го каза? – възкликна той.