– Може би просто трябва да си траем, докато не разберем какво точно означава това.
Клоз поклати глава:
– Ще звънна на Наш.
– Вече опитах. Гласова поща.
– Тогава на Пул – предложи Клоз. – Трябва да кажем на Пул.
– И при него се включва гласова поща.
Телефонът на стената зазвъня. Двамата извърнаха погледи към примигващата червена светлинка. Чак на четвъртото позвъняване Клозовски се изправи и вдигна слушалката.
Клеър чу неговите думи, видя как кима няколко пъти, преди да затвори. Знаеше точно за какво е било обаждането. Въпреки това той го изрече на глас:
– Ъпчърч е мъртъв.
24.
Дневник
Същата нощ детектив Уелдърман се върна. Не влезе в къщата. Остана зад волана на колата си. Двигателят боботеше. Прозорецът му бе спуснат и през него всяка минута-две се показваше огънчето на цигара, когато той тръскаше пепелта. Стоя там около пет минути, докато Кристина и Теган се измъкнаха от къщата и се качиха на задната седалка. Наблюдавах как колата потегля, докато стоповете ѝ се превърнаха в червени точици като главички на топлийки и най-накрая изчезнаха. Беше малко след девет.
– Знаеш ли къде отиват? – попитах.
Пол се бе излегнал на леглото си и работеше върху комикса си – „Злополуките на Мейбъл Маркел“. Беше отмъкнал един от пуловерите на Теган от стаята ѝ предната нощ и сега го поднесе към носа си и вдиша дълбоко.
– Тихо. Опитвам се да получа вдъхновение.
– Като душиш пуловера на Теган?
– Ако душа гащичките ѝ, това вече ще е перверзно.
Бях твърдо убеден, че Пол има сериозна колекция от дрехи на Теган, скрити някъде, но все още не бях открил къде.
– Взима ги почти всяка вечер! Къде ходят?
Пол остави пуловера и продължи да рисува.
– Мисля, че трябва да се съсредоточиш върху положителното – не си ти този, който е на задната седалка на полицейска кола в момента. Това не е приятен начин да прекараш вечерта.
– Знаеш ли къде ги води?
Пол порови из маркерите си, намери червения и започна да оцветява рисунката.
– Приятелю мой, задаваш неправилните въпроси.
– Така ли?
– Това, което би трябвало да се питаш в момента, е как да накараш Кристина да отърка апетитното си дребно тяло отново в теб, както го стори във всекидневната.
Лицето ми отново пламна.
– Тя просто се закачаше.
Пол изсумтя.
– Ахааа, закачаше се. За тези от нас, които сме вещи в изкуството да разбираме жените, това бе нейният заобиколен начин да ти подскаже, че си достатъчно голям, за да се качиш на това влакче. Трябва само да си купиш билетче.
– Сигурен съм, че не е имала предвид това.
Той не ми обърна внимание.
– Даде ти жокер. Иска да помиришеш цветето ѝ. Една игричка на Чичо доктор в сеното. Здраво гушкане. Креватна гимнастика. Муш-муш. Скрий саламчето… Дори да имаше само половин мозък, вече щеше да си в стаята ѝ, да си се пъхнал под чаршафите ѝ и да очакваш своята възлюбена да пристигне, тръпнеща от желание, след момичешката им вечер.
– Момичешка вечер? С детектив от полицията?
– Къде си мислиш, че са? – Пол сложи капачката на червения маркер и започна да оцветява със зеления. – С какво бяха облечени? Нашите две мили съквартирантки?
Казах му, че Теган беше с черна рокля и на токчета. Струваше ми се, че роклята на Кристина бе тъмносиня, но ми беше трудно да преценя със сигурност, понеже беше доста тъмно.
– Не се обличат така за пред нас – изтъкна Пол. – На нас не ни се полага друго освен пижамки и смачкани пуловерчета. Днес явно е специална вечер.
Чух как долу се тръшна врата. След това Невестулката кресна на някого. Вероятно на съквартиранта си, Хлапето. И двамата бяха малко по-малки от нас и се държаха настрана. Невестулката беше на около дванайсет. Нямах никаква идея как му е истинското име – прякорът Невестулката му пасваше идеално. Имаше очи като стъклени топчета и бърчеше носа си, когато беше разстроен (а беше разстроен през повечето време). Нямах представа защо викат на Хлапето така, но и аз го наричах по този начин.
Пол ми показа рисунката си.
Теган, гола, легнала на хавлията си с притворени очи. Кристина, наведена над нея с бутилка слънцезащитен лосион в ръка, една капчица от който тъкмо падаше на гърба на Теган. Червеният пуловер на Теган бе свит на топка под главата ѝ. Беше доста сполучлива рисунка.
– Къде е Либи?
Пол хвърли поглед към творението си и посочи далечния ъгъл. Едва се виждаше.
– Ето я, точно тук.
– Не, имам предвид сега. Защо не замина с тях?
Пол привели очи и продължи да рисува.