– Това в момента е по всички социални медии – каза Клоз.
– О, не…
– Става и по-зле.
Клоз кликна върху линка под снимката и видеото. На екрана се появи друг клип. Започна с ритника на Наш (очевидно образът в първото клипче бе взет именно оттук), след което Бишъп се надигна, прокашля се и каза:
Ето затова ви поканих тук – за да станете свидетели на всичко това. За да документирате начина, по който той се отнася с мен. Начина, по който бях третиран от самото начало. Чикагската полиция иска да ме превърне в изкупителна жертва. За да защитят един от своите! Този човек тук, детектив Брайън Наш, е партньорът на Сам Портър. Приятели са от дълги години. Не знам колко корумпиран е този детектив, но определено е „мръсно ченге“. Вероятно по-мръсно и от самия Портър. Невинен съм по всички обвинения.
– След това Наш е счупил камерата. Седми канал го имат на запис и са го пуснали навсякъде. Всички големи канали го излъчват – каза Клоз, докато пръстите му танцуваха бясно по клавиатурата. – Искат достъп до Бишъп и пълна прозрачност, докато той е в ареста. Искат да говорят и със Сам. Искат да знаят местоположението на Сам по време на убийствата тази сутрин. Както и на другите. Това е шибана лудница!
Сам Портър е У4М.
– Бишъп е координирал всичко това с Ъпчърч – проговори с равен тон Клеър. – По някакъв начин са го планирали предварително.
Телефонът ѝ зазвъня.
– Мамка му, сега пък какво?!
Тя изрови апарата от джоба си.
Беше Стоут.
– Трябвате ни долу, в кафенето. И двамата. Имаме сериозен…
Връзката прекъсна.
Чуха рева на множеството в мига, в който отвориха вратата – кипяща мешавица от гневни гласове, всеки от които се опитваше да надвика останалите. Стоут и трима от неговите хора бяха застанали между тълпата и стъклените врати, които водеха към главния коридор на болницата, лобито и накрая – към изходите. Един от разярените мъже беше вдигнал стол над главата си. Друг държеше метална закачалка и замахваше с нея към Стоут. Двамата полицаи, които Клеър бе оставила на пост тук, не се виждаха никъде.
Тя разблъска хората и си проправи път до предните редици. Застана между Стоут и Закачалката с ръка върху оръжието си.
– И какво сега, ще почнете да ни гърмите ли? – попита Закачалката.
– Всички да се успокоят! – извика Клеър, но гласът ѝ се изгуби и тя се закашля.
– И тя не е по-добра от онези другите ченгета – чудовища! – изкрещя някаква жена с рокля на сини цветя. Беше извадила телефон и камерата му беше насочена към Клеър. – Предпочитат да ни държат затворени тук и да чакат, докато не измрем един след друг. Не се опитват да ни предпазят, опитват се да ни държат под ключ! Нямам намерение да стоя в тази клетка повече! Отивам си у дома!
Неколцина от насъбралите се изкрещяха одобрително. Клеър едва се пребори с порива си да отстъпи.
Закачалката замахна към нея. Тълпата притихна за секунда, след което изригна още по-гръмогласно.
Клеър вече се готвеше да извади оръжието от кобура, когато отнякъде прокънтя пронизително изсвирване. Обърна се и видя Клозовски, застанал зад нея, с два пръста, тикнати в устата.
– ДОСТАТЪЧНО! – изкрещя Клоз.
Този път цялата зала притихна. Всички очи се насочиха към него.
– И ние не искаме да сме тук, също като вас. И ние сме затворени.
– Казаха ни, че трябва да останем тук, понеже У4М се опитвал да ни убие. Нали го арестуваха, защо не ни пускат?
Мъжът, който се бе обадил, стоеше най-отляво. Носеше сако от туид и всекидневни панталони. Вероятно забеляза, че Клеър се чудеше кой е, затова я изпревари:
– Аз съм д-р Барингтън от Онкологията. Няколко от тези прекрасни хора работят с мен. Мисля, че само искаме да се върнем към нормалния си живот.
– Не е толкова просто – отвърна Клеър.
– Заради вируса ли?
Тя не отговори.
Барингтън вдигна ръка.
– Не се притеснявайте, детектив. Повечето от нас са медицински лица. Прекрасно осъзнаваме какви са протоколите при карантина. Също така много добре знаем как се разпространяват вирусите и това, че сте ни събрали тук, на това тясно място, не е особено ефективно. Болните трябва да бъдат изолирани от тези, които все още са здрави. Предпазни мерки като маските са задължителни.
Клеър осъзна, че не носи маската си. Беше я оставила на пода в офиса. Само около половината от хората в кафенето носеха техните.
Барингтън продължи:
– Агенцията за контрол на заболяванията прилежно ни раздаде антибиотици и ние сме им благодарни за това, но освен че изолираха група хора, които несъмнено имаха симптоми на ТОРС, те ни третират като заразени. В разгара на сезона на грипа и настинките сме – много от хората са били болни още преди да дойдат в болницата. Не знаем кой има ТОРС, кой – обикновена настинка, кой – грип… А да не пренебрегваме и силата на самовнушението, която също може да предизвика подобни симптоми – мога да ви гарантирам, че тук има хора, които си мислят, че са болни, но в действителност не са. Когато чуем, че наблизо някой е болен, телата ни се „включват“ на защитен режим. Тези защити могат да създадат симптоми, които наподобяват въпросната болест, а съзнанията ни са тренирани да се боят от тези симптоми, което пък само задълбочава проблема.